И най-добре да престана да мисля за тия нищо и никакви думи, рече си Неда раздразнена. Да престана изобщо... Стига толкова с него! Ще слушам...
Тя се облегна в канапето, отпусна се и наистина се заслуша (откак баща й подари хармониума, сама се учеше да свири), но всеки удар по клавишите, всяка грешка на Сесил, всяка поправка на синьора Джузепина по някакъв странен и възбуждащ начин я връщаха пак в същия кръг, от който се мъчеше да избяга. Тя отново си мислеше за Андреа - и тоя път не само за думите и за постъпките му, но и за самия него. Главно за него... Без да разбира защо - както кога четеше някой погълнал я роман, - тя виждаше ту пламналите му очи, ту ръцете, сграбчили нейните, ту неудържимия порив, с който той се приближаваше към нея. Онова, непознатото, дръзкото, всецялото, винаги жадно дирено от нея в книгите, сега я пресрещаше и я пленяваше, и я завличаше; и тя се оставяше, смаяна, на тоя тъй буен, тъй странен чар, докато внезапно не се сещаше колко недостойни са мислите й. Прогонваше ги. Затваряше се. Настръхваше срещу тях... А те пак намираха пролуки, пак нахълтваха изведнъж, та да я измъчват сладостно и да я гнетят...
Отварянето на вратата отново я извлече из кръга. Тя мислеше, че иде Паоло, лакеят, но в салона се втурна Позитано, и то с такъв жест, с такава стъпка, че Неда не можеше да не се разсмее.
- Свирете! Свирете! - викаше той. - Без да помислите, че там някъде има човек, който работи и който не може да изтрае!..
- Но затвори всички врати, Виторио! - рече жена му и не прекъсна тактуването.
- Cara mia! А ако не искам? Ако сърцето ми не го позволява?.. Изпратих посетителите - вървете, вървете, казвам!.. И ето ме на ваше разположение... Радвам се да ви видя, моя драга Неда! Bellissima Сесил! - притисна той лицето на седналата девойка към гърдите си. Те нямаха деца и тая негова привързаност към дъщеричката на Леге, нежността, която се разливаше по лицето му, колчем я видеше, измъчваше жена му, макар че и тя обичаше Сесил.
- Е, come state?2 - попита той.
- Molto bene, signor marchese3 - отвърна девойката несигурно, със стеснение, но щом видя, че очите му блеснаха, цяла просия.
- Десетица! - викна Позитано. - Десетица! А какво упражнявате вие? - взря се той в нотите, сякаш не бе чул досега какво свирят. - Боже мой!.. Но, Бепина!..
- Остави ни най-сетне, Виторио! - ядоса се тя.
- Не, не мога да ви оставя! - развика се той. - Вие ме подлъгахте... Вие ми дължите... Сега ще пеем!
- O madonna! - изпъшка маркизата, но Неда, която не отделяше очи от тях, виждаше, че тя се е отегчила днес от свиренето на Сесил и знаеше, че ще се съгласи с мъжа си.
- Ето... ето истински ноти! - грабна той първата попаднала му тетрадка и я запрелистя. - Фалкониери... Скарлати... Качини... Якопо Антонио Перти... Но това са вашите любими песни, драга Неда!.. Елате, общо ще пеем!..
- Позволете ми малко да послушам - каза тя. Да, наистина любимите й песни! Песните, на които сестра Анджелика ги учеше тайно от notre тепе. Но би ли могла да ги пее сега?
А Позитано вече изчистваше гласа си и преди още жена му да седне на столчето, опразнено от Сесил, запя закачливо, като убързяваше такта:
- "Vezzosette e care pupilette ardenti..."4
- О, чакай, чакай! - разбърза се Джузепина. - И престани с тия твои шегички... Не ти отиват вече! - прибави тя остро, с някакъв намек, който само той разбра и на мига се ухили.
- Разбира се, минало ни е времето, Бепина! Но тия млади същества... Вън зима, а тука пролет! - рече той, блесна с очите си към Неда, а после прегърна през рамото Сесил.
Маркизата силно удари по клавишите.
- Какво искаш да пеем? - попита тя.
- Наред... Или не! Лотарията ще покаже...
Той разтвори тетрадката наслуки.
- Ето!.. Емануеле Д'Асторга!.. Мой стар приятел отпреди век и половина... Започваме ли?.. Три, четири!..
И Виторио запя, без да чака въведението, така че жена му трябваше да пропусне цели три реда: