- Все пак, струва ми се, че пресилвате тяхното значение, майоре - рече Бейкър.
- Може би, сър. А може би и недооценявам това значение... Защото не ни ли разполага животът така, че всеки да има своя задача, колкото, и незабележима на пръв поглед да е тя?
Той стана прав. Очите му тъмно горяха и събеседниците му за миг го погледнаха изненадани. Какво, наистина, какво особено има в тоя Сен Клер? И защо на всички се струваше, че той е развълнуван въпреки привидното му безстрастие? Както винаги, и сега беше изискан, елегантен, малко небрежен; сивите коси леко пригладени, мустаците подрязани тъкмо колкото трябва, жакетът сиво-син, кариран, жилетката по-светла, в тон. Ако да не беше толкова кокалест и сух, той би могъл да мине за красив мъж, на вид по англичанин от всичките си сънародници в стаята, а въпреки това нещо го делеше от тях и те неосъзнато го чувствуваха. И това нещо се криеше в очите му - черни, внимателни, затаени, очи, които еднички говореха за страшната му самота.
- Да - каза той, като мина зад генерал Бейкър и седна на стола от другата му страна. - Говорим за консулите... и за нас си говорим. Защото нали всеки от нас има своя задача, макар и да е дошъл доброволно... Онова, което е в отечеството ни, различията - либерали, консерватори, - е да, ние ги пренасяме тук... Едни държат на "стария мъж"10, други на Дизраели...
- Уви, аз нямам предпочитание!
Истина, на Фреди му е трудно положението - засмя се Бейкър. - Едната титла го задължава да бъде консерватор, другата - либерал!
- Напротив... именно вие, Барнаби, най-красноречиво потвърждавате мисълта ми! Защото по отношение на другите ние всички сме само англичани - не е ли така? - и това в случая е важното.
В случая само той, Сен Клер, не беше чистокръвен англичанин и погледнеше ли в себе си, той го чувствуваше ясно. Но тъкмо затова той не пропускаше случая да заглуши раздвоението си и да припомни своите честерфилдски прадеди.
- Като англичани, ние не можем да бъдем други, освен такива, каквито сме - каза той. - Да, драги Гей! Вярвам, разбирате какво искам да кажа. Дали ще се намесим открито във войната или не - това е отделен въпрос. Но всички трябва да си вършим работата, такава, каквато е нужна да бъде... Едни с вестниците... Други като инструктори... като съветници... или всякакви... И други като вас, уважаема леди, с милосърдието си... да притъпяват враждите... и може би в известен смисъл да предвиждат бъдещето... Да... Защото в края на краищата, ако все пак се създаде някаква българска държава, ние трябва да спечелим още отсега позиции в нея... И в това е именно вашата главна задача, леди Емили! Позволете да го кажа... О, радвам се, че ме разбирате... Миналата година по време на въстанието... Сега, като показвате безпристрастие... И може би вашата, Ралф...
- Ето, че аз останах без задача! - блесна с едрите си зъби Барнаби.
Всички се разсмяха.
- Как може... Не, не!.. Тъкмо Фред Барнаби! Джордж, измислете и на Фреди някоя задача, за бога!
Онова, което беше за Сен Клер сериозно и смисъл на живота му, сега се разпръсна по оживените, развеселени лица. Той дори съжаляваше, че бе разкрил съкровените си мисли. И защо? Защо бе говорил? Каква нужда засищаше с тия думи, които за тях може би не значеха нищо? Той се усмихна любезно, а се чувствуваше самотен, неразбран... Да, и наследникът Фред Барнаби изпълняваше тук безсъзнателно някаква задача - и тя беше, че е дошъл тъкмо без никаква цел, просто да покаже на света: ето какъв е нашият свободен дух; той е навсякъде - и в джунглите, и по моретата, и в пустините, и тук... Да. Въпреки всичко Сен Клер щеше да каже това гласно, ала в същия миг се чу силно почукване и всички се извърнаха към вратата. Генерал Бейкър едва се въздържа да не стане.
- Влезте! - каза високо виконтесата.
Вратата се отвори и на врага й застана набитият, закръглен Самюел. Но Маргарет Джаксън не беше с него. Щом видя леди Стренгфорд, той престорено се смути и подчертано тракна с токовете си.
- Е? - попита генералът.
- Лицето отсъствува, сър. Това писмо обяснява...
- Писмо? От кого пък?
Самюел погледна отново към виконтесата, приближи бързо и подаде на генерала лилав плик, но го стори така умело, че Сен Клер, който седеше на съседния стол, не можа да види почерка на адресанта.
- Благодаря. Чакайте ни долу при конете, Самюел!