- О... извинете... извинете - викаше тя с прелъстителния си глас, като се надигаше и все пак чакаше той да й помогне.
- А, вие ли сте? - чу отново гласа й Климент и сега му се стори различен - изненадан, ала естествен. Това го накара да погледне офицера. Беше Сергей Кареев. Той държеше Ксения под мишниците, повдигаше я бавно и й говореше нещо, а в тъмните му, други път замислени очи имаше неприкрита насмешка.
- Здравейте - каза той, когато двамата с Ксения приближиха групата, към която се бяха присъединили лекарите и сестрите от другите коли. - Как мина пътят, Нина?
- За войниците е било по-трудно, Сергей.
- Оттук нататък всички сме пехотинци - усмихна й се той. Усмивката му беше мила, в нея нямаше нито помен от насмешка. - Но да, по-голямо нещастие не можеше да ни се случи!
- Нещастие?.. - Смеховете изведнъж заглъхнаха.
- За какво нещастие става дума, корнет? - попита бързо Карл Густич, който приближаваше, подкрепян от двама санитари.
- Тъкмо за това, господин докторе!
- За кое това? Но изразявайте се, моля ви, малко по-ясно, господа! За бога, защо учите тогава граматика?
- Вие вероятно говорите за поледицата, Кареев, нали? - каза един от лекарите.
- О, да!.. Сигурно... Сериозно ще ни затрудни поледицата - заговориха всички вкупом.
- Да ни затрудни?.. Може да се каже и така. Но елате, елате... По-добре да видите сами.
- Къде?
- Какво... какво ще гледаме?..
- Стойте, господа!.. Трябва да се разпределят медикаментите.
- Има време, уважаеми Карл Густич. Ето, всички чакат!.. Прочее, ако има желаещи...
Корнетът - той изглежда беше един от хората, които се разпореждаха - тръгна, последван от повечето лекари и сестри, но още не стигнали доникъде, половината от тях се отказаха. Между тези, които продължиха с него, бяха Климент, Бакулин, Ксения и Нина, тръгнала може би само защото приятелят й ги водеше. Те пресякоха надлъж целия лагер. Климент вече разбираше къде отиват. Той със страх си представяше заледената, разширена от сапьорите пътека и как хората се хлъзгат и падат по нея. Но представите му бяха бледи и се давеха в собствените му страхове. Едва наближили мястото, което вече така добре си припомняше, и преди още да види, той почувствува, че нещо става там, дето мравунякът от сиви и сернисто кафяви шинели бе толкова гъст и разбунен. Ала нужно беше да отминат горичката вдясно с нейните високи, настръхнали букове и тогава изведнъж пред очите му се извиси познатият остър склон, тъй съдбовно свързан с неговия живот. О! - изпъшка той и затаи дъх, защото гледката наистина беше поразителна. Един до друг, един пред друг, един над друг по пътеката лазеха хора в шинели и тези хора не само че едва-едва се придвижваха, но те носеха на гърба си раници, торби, пушки, мъкнеха сандъчета с патрони, тикаха оръдия, лафети, пренасяха ги разглобени... Всяко дърво наоколо, всеки клон, най-малката скала и издатина служеше за място, около което се увиваха въжета и десетки и стотици ръце се протягаха към тях... Изведнъж някой отнякъде се изтърве, подхлъзне се надолу, увлече задния, след него който е - и като порой десетки и десетки люде се търкалят надолу... Викове... Пази се!.. Дръж се!.. И охкане, и смях, и озлобение, и мъка, които се чуваха и се чувствуваха дори оттук.
- За бога! Как ще можем ние? - рече изплашена и объркана Ксения. - И ето, вижте... носят ранени!..
- Какво да виждаме - кресна Бакулин. - Я по-скоро! Момчета, насам! Насам, момчета! - развика се той и като се хлъзгаше и залиташе, втурна се да помага, последван от останалите лекари и сестри.
22
Нямаше къща в Етрополе, в която Коста да не бе влизал с един и същи въпрос:
- У вас идвал ли е нашенец, доктор, избягал от София? - И той го описваше хубав мъж, представителен и спретнат, с мустаци - какъвто беше Климент и какъвто брат му неизменно го виждаше.
Повечето дигаха рамене. Но намираха се и такива, които знаеха:
- Има такъв доктор, да!
Или пък казваха:
- Докторът ли?.. Ами че из оня ден го виждах. Разправяше, че отивал по селата да събира още работници.
- Чакай, бе! Какви работници? Той е доктор човекът, с болни се разправя.
- Че ти не си ли, дето ги викат? - питаха го понякога.
- Бе никакъв не съм аз. Търся брат си! Разгубихме се в Орхание - и как стана, каква стана... - Коста обикновено сядаше и разправяше цялата история отначало докрай.
Един ден в хана дори му казаха:
- Днеска беше тука!
- Днеска ли! - изправи се Коста. - Къде е той? Казвай, води ме при него, цяла жълтица ще ти дам...
Но после се разбра, че докторът довел от Лопян петдесетина селяни, от каквито Дандевиловият щаб се нуждаеше, да проправят път в планината, че заминал отново към Брусен и кой ли знае къде, и че щял да се върне тези дни. Имаше за Коста нещо неразбираемо във всичките тези пътувания и връщания, нещо, което не беше присъщо на Климент. И ако непременно му е трябвало да се разправя със селяни, защо не е повикал и мене, нервничеше и се ядосваше той, тъй като работа като тая Коста наистина би вършил дваж по-добре от брат си.