— Слушате ли ме изобщо, младежо! — чу се острият глас на Залдес и Дак уморено вдигна очи да го погледне. За своите 17 години той бе високо, снажно, хубаво момче с дълга, тъмнокестенява коса и волева брадичка, от която личаха леко надменните черти на баща му. Дак обаче нямаше как да знае всичко това.
— Опишете ми текущото състояние на войските на Прокълнатия! — заядливо заповяда господин Залдес.
— Орките са наврени дълбоко в Пещерите на Сянката — лениво отговори Дак, — в недрата на Планините на Забравата. Единственото, което пречи на джуджетата да завоюват изконните си територии е драконът Ауганфил. Гоблините са се разбягали към свободните пристанищни градове като Саликарнас и Градът на Раците.
— А гномите — недоволно вдигна нос Залдес и за миг заприлича на петел.
— Гномите… — Дак се запъна. Какво за гномите? — Ами те… ъъъ…
— Гномите въобще не са към армиите на Прокълнатия! — сърдито изкукурига учителят по история и политика. — Всеки път като ви задам този подвеждащ въпрос се оплитате като пате в кълчища!
— Защото не ми пука за гномите! — Дак тропна с юмрук по чина. — Гноми, гоблини, орки, къде е разликата? Все измет, която мога да измета с един удар на меча си!
Залдес въздъхна и отново попи потта, избила по челото му с ароматизиращата кърпичка.
— А, кой, младежо, ще насочва ръката на меча ви, ако не вие? — попита учителят. — Вие трябва да сте знаещ и подготвен за света, за да не причините пакости с ентусиазма си. Вместо да сте благодарен, че барон Редклоу осигурява на просто момче като вас…
— Вие го казахте — озъби се Дак, прекъсвайки Залдес, — аз съм едно просто момче. Като съм просто момче, барона ще насочва ръката ми. Не ме мисли толкова!
Залдес постоя за миг, гледайки го, сетне поклати глава и рече:
— Вие сте един твърде неразумен юноша… — после въздъхна, — свободен сте за днес.
Дак тръсна доволно глава и излезе извън досадния учебен кабинет. Искаше му се да се поупражнява със стария рицар Вейкол на бой с меч, но Вейкол бе отишъл да патрулира нивите на барона за гоблини преди настъпващата жътва и Дак щеше да може най-много да събаря чучела в градината пред двореца — занимание, което отдавна не му беше интересно. Младежът обичаше мечовете, доспехите и изобщо всички неща, свързани с рицарството, освен конете. Можеше да ги язди доста добре, но предпочиташе да се бие пешком и не можеше да разбере култа на някои хора към тези добичета. Конете бяха твърде големи и миришеха неприятно.
— Дак! — момчето чу звънливия глас гласа на Анлина и извърна глава. Дъщерята на барона стоеше пред него, облечена в удобна, но красива рокля, разпуснала червеникаворусите си коси свободно.
— Здравей — Дакавар й се усмихна. Беше хубава… за разлика от стария си баща, който приличаше на козел. Наум Дак се скастри, че мисли такива лоши работи за барона.
— О, Дак, как си? Видях, че господин Залдес изглежда твърде разстроен — момичето го приближи, — това наистина е важно за теб.
— Кое? — направи се на ударен младежът.
— Много добре знаеш кое — сърдито настоя Анлина. — Истински лорд можеш да станеш само ако имаш познанията за такъв.
— На кой крал на времето мислиш, че ще стана лорд? — кисело запита Дак. — Вече съм на 17, а татко ти още не ми дава да си възстановя титлата по право.
— Дак, знаеш за предсказанието… — започна Анлина.
— Да! — прекъсна я младежът. — И не ми пука за него. Няма да живея целия си живот като прислуга, само защото някаква луда бабичка предрекла, че ще се боря с духове.
— Дак, Прокълнатия е убил стария лорд Дакавар…
— Така ли? — вдигна ръце момчето. — Ами ако са били разбойници? Нали от замъка са останали само руини? Все едно — Дак прокара ръка през косата си, — когато си възстановя титлата отивам на поход, като истински рицар. Ще намеря този велик Прокълнат и ще го убия, за да се приключи с това. А щом навърша пълнолетие — момчето кръстоса ръце пред гърдите си — което, както знаеш, е съвсем скоро, тогава вече самостоятелно ще обявя титлата си.