— Дак, това е опасно и глупаво — очите на Анлина помръкнаха, — само заради това, че те крихме Прокълнатия не е успял да те намери и убие.
— Според Пророчеството аз съм този, който ще го гътне — възрази Дак. — Той е този, който трябва да се крие.
Младежът сложи ръка на рамото на Анлина:
— Освен това аз съм вече мъж и не мога да се крия като момче в полите на майка си — Дакавар се усмихна лукаво — или на любимата си.
Сетне бързо си открадна целувка и се отдалечи. Тя остана да го гледа объркана и смутена.
Следващите няколко дни обаче навън се изля летен дъжд, на моменти преминаващ в градушка. Това безкрайно огорчи Дак, който нямаше как дори да събаря чучела из градината с мощни удари на любимия си двуостър меч. За сметка на това уроците му с господин Залдес продължиха. Той тъкмо преподаваше обща администрация на различните кралства.
— Силите на Прокълнатия разчитат изключително на харизмата на своя водач, който почитат като божество. Орките и гоблините не са хомогенни, а троловете дори не са и социални. Но култа към лидера ги сплотява в едно. На мистична аргументация разчита и Краля на Елфите, докато този на хората в Ралмия има стройна бюрократична система, която…
— Я се спри — прекъсна монолога Дак, изправяйки се от чина си, — искам да те питам нещо.
— Да, сър — Залдес изглеждаше шокиран от присъствието на някакъв интерес у Дак спрямо преподаваната материя.
— Тоя Прокълнат го почитат както ние нашия Създател и Спасител, нали? — попита Дакавар.
— Точно така, сър — отвърна Залдес, — но нашият Бог е трансцендентен и ни обещава радост в отвъдното при праведен живот сред живите, докато техният крачи сред тях…
— Спри да ломотиш и ми обясни Прокълнатия божество ли е наистина? — Дак подпря брадичка на стиснатите юмруци на ръцете си.
— Това е теологичен въпрос, не исторически — отвърна Залдес.
— Веднъж те питам нещо и те моля да ми отговориш — изнерви се младежът. — Да или не?
Залдес остана за момент неподвижен, а сетне отвърна.
— Прокълнатия е зъл дух. Така казват нашите магьосници. Нищо повече от много силен зъл дух.
— Откъде е? — продължи да любопитства Дакавар.
Залдес примигна.
— Никой не знае — отвърна. — Някои магьосници смятат, че е кошмар на създателя, други, че е негов вечен враг, елфите са убедени, че е духът на всички умрели от насилствена смърт…
— Ти как мислиш? — попита Дак, търкайки брадичката си.
— Аз ли, сър — заекна Залдес, — ами аз… мисля, че той е въплъщение на злобата на всички нас. Благодаря ви… аз… свободен сте.
И учителят излезе от стаята.
— Какво тъпо обяснение — помисли си Дак.
— Много, много добре, млади ми Дак! — каза сър Вейкол, когато боздуганът изхвръкна от ръката му. Дакавар вдигна победно меча си. Няколко дни след недовършения урок на Залдес, слънцето огря замъка.
— Обучавал съм много млади рицари, но никога не съм виждал някой с вашия плам и сила.
— Благодаря ти, Вейкол — усмихна се Дакавар. — Ти си най-добрият учител, за който един млад воин може да мечтае.
— Благодаря за комплимента — кимна възрастният рицар, докато сваляше стоманения шлем от посивялата си глава, — но понякога се чудя дали елфите не трябваше да вземат вас, вместо Селиан за обучение.
— Елфите избират мъдро и внимателно, сър Вейкол — барон Редклоу приближи двамата биещи се. Той бе висок човек с червени брада и коса, които вече оредяваха.
— Освен това аз не харесвам елфическия стил на бой — каза Дакавар, облягайки се на меча си. — Напомня ми повече на танц за сваляне на момичета, отколкото на истинско сражение.
Вейкол се разсмя и потупа младежа по рамото.
— Което си е право, право си е.
Редклоу учтиво се усмихна, след което тихо каза:
— Приятелю, ще те помоля да ни оставиш насаме с Дак.
Рицарят кимна и се отдалечи, Дакавар отметна един кичур от косата си назад и попита:
— Какво има, чичо Удроу?
Баронът се усмихна и постави бащински ръка на рамото на Дак.
— Радвам ти се, моето момче. Пораснал си голям и силен рицар. Ако си спомняш какво бебе беше…
Дакавар потръпна некомфортно. Той мразеше да му напомнят истории за това колко малък е бил и какви пакости е правил. Караше го да се чувства смешен, а той не обичаше да се чувства смешен.