Вече не бе червен, а черен.
— Но твоите черти са все така красиви, както и преди. Просто носят знака на безсмъртието.
— Безсмъртен! — извика Дак и се обърна към злия дух. — Значи тя ще умре, а аз ще живея!
Прокълнатия погледна рицаря в очите. Два червени погледа се срещнаха.
— Аз мога да направя и нея безсмъртна — рече злият дух.
— Наистина?
Прокълнатия кимна.
— Да.
— Тогава… — Дак потръпна. — Отивам да я взема и…
— И ми я доведи — довърши Прокълнатия. — Останалото е моя грижа.
Глава 27
Последен танц
Селиан се сепна.
Обученият от елфите барон бе пристигнал преди няколко дни на гърба на своя Вихрогон. Анлина го посрещна с усмивка, която бързо помръкна.
— Нима Дак не е тук? — бе попитал той.
— Не, защо, трябва ли? — отвърна сестра му.
— Очаквам го всеки момент — опита се да разсее тревогата й Селиан. — От това, което разбрах, той би следвало… да се е справил с всичко.
Сега баронът лежеше в стаята. Само допреди миг бе сънувал странен сън. В него бе на гости у Гожад, точно както бе последната им среща, а Анраин бе изтеглил меча му, за да го бележи с руни.
— Ако нашият приятел срещне дракона Ауганфил, трябва да има подходяща защита срещу немъртви — бе рекъл елфическия маг.
И тогава Селиан разбра защо се бе събудил.
Мечът му бе потръпнал.
Баронът се изправи на крака и изтегли оръжието си. На него наистина имаше изографисан красив елфически знак, гласящ „победа на живота“, а острието грееше в мека златиста светлина.
Нещо в ума му прошепна, че не драконът е причина за реакцията на метала.
— Къде е съпругата ми? — питаше лорд Дакавар втрещените от вида му слуги. Рицарят крачеше по коридорите и викаше:
— Анлина, Анлина!
Най-сетне тя излезе.
— Дак! — извика тя с усмивка, която изгасна в мига щом видя бледото лице и снежнобялата коса на любимия си. — Скъпи, какво е станало? Какво ти се е случило?
— Не ме ли харесваш вече? — наклони глава Дакавар.
— Не! Красив си, както винаги, но много… блед. И какво ти е на очите?
Рицарят се усмихна и разтвори ръце:
— Ела тук.
Анлина се спусна в обятията му и отпусна ръка на гърдите му. Постара се да не потръпне, когато усети колко чужд го чувства.
— Анли — Дакавар вдигна лицето на съпругата си до своето и я целуна.
Нейните устни бяха топли като мед, неговите — студени като лед.
— Анли — повтори той щом прекъсна целувката, — аз съм безсмъртен.
— Как така? — попита тя.
— Бях благословен — повтори Дакавар. — Убих дракона Ауганфил и за награда получих безсмъртие.
— Но… кой те награди?
— Има ли значение? — усмихна й се, галейки косите й. — Обеща ми да направи безсмъртна и теб. Винаги ще сме заедно.
— Но как… как така безсмъртни, Дак? И кой е той?
— Прокълнатия, сестрице — прекъсна ги Селиан.
Дакавар избута съпругата си настрана и червените му очи проблеснаха свирепо.
— Няма такова нещо като Прокълнатия, Селиан. Това е лъжливо име. Име, с което елфите сте дамгосали някого, който само иска да помогне.
— Това ли ти каза, Дак? — усмивката на барона бе горчива. — Значи не си го убил, както пишеше в писмото ти. Присъединил си се към него!
— Както ти към елфите, Сел. Два противоположни лагера — Дак оголи зъби.
— Скъпи — обади се Анлина, пребледняла и объркана, — ако Прокълнатия ти е направил нещо, говори с учителите на Селиан, те ще ти помогнат…
— Нямам нужда от тяхната помощ — прекъсна я рязко рицарят. — Сега съм безсмъртен.
— Немъртъв, искаш да кажеш — отговори червенокосият младеж.
— И ще направя и съпругата си безсмъртна — не му обърна внимание Дакавар.
Лицето на Селиан помръкна.
— Животът си е твой, Дак. Не знам какво ти е правил и говорил Прокълнатия и не мога да те съдя. Върви при него, щом смяташ, че той има право. Но няма да позволя да превърнеш сестра ми в крачещ труп. Върви си. Върви си и ти обещавам, че няма да застана срещу теб, независимо, че последното ще е сянка върху цялото ми обучение при така омразните ти елфи.
Дакавар изръмжа.
— Това решение не е твое за вземане, бароне. Ти ли ще ме спреш с жалките си танци?
Селиан изтегли блестящото елфическо острие.