Колко болеше. Дори Въздишката на Разложението на болеше колкото това омразно елфическо острие.
То изпиваше силите му. Живота му. Безсмъртният му живот!
— Обичам те, Дак — лицето на Селиан бе разкривено от скръб и сълзи.
Изтегли това нещо, искаше да каже Дакавар, но устата му избълва само още черна кръв.
— Даак! — в залата дотича Анлина. — Селиан, какво стори!
Обученият от елфите се завъртя. Гузен от мъката на сестра си, той изтегли елфическия меч от тялото на противника, който вярваше, че е сразил.
Дакавар се срина на колене, но отвратителната болка я нямаше.
— Сестрице, съжалявам… — поде баронът, — той беше обсебен, омагьосан…
— Ти трябваше да му помогнеш, не да го убиваш, братко! — извика младата жена със зачервени очи.
„Сладката ми Анлина“, помисли си Дакавар. Дошла за да спаси своя съпруг. Рицаря на Смъртта посегна настрани и сграбчи падналия си меч.
„Аз не умирам така лесно, елфическа напаст“, помисли си той, а от окървавената му уста излезе писък на такава нечовешка омраза, че Анлина залитна назад.
А Селиан… Селиан изцъкли поглед, когато черният меч на Дакавар го прониза през гърба и прокълнатото острие излезе от гърдите му.
— Аз никога не губя! — изкрещя Дакавар. Селиан се опита да каже нещо и устните му се изцапаха с алена кръв. Рицарят на Смъртта не му даде шанс, а свали грозното си острие надолу, разполовявайки обученият от елфите мъж на две.
— Дано Господарят погълне душата ти! — кресна Дакавар на убития и погледна Анлина. Сестрата на убития изглеждаше изпаднала в шок, а очите й бяха пълни с ужас. Тя изпищя и побягна.
— Чакай! — извика Рицаря на Смъртта и се втурна подире й. Веднъж извадено от тялото му, елфическото острие не му остави никакви трайни щети. Раната вече се бе затворила от могъщата магия на Прокълнатия, а сега дори бронята се възстановяваше.
Анлина тичаше не само за живота си, но и за душата си. Искаше да избяга от бледото червенооко изчадие, настанило се в тялото на мъжа й.
Дак! Сел!
За нея и двамата бяха мъртви. Това там не можеше да е съпругът й. Това бе някакъв демон, отнел всичко човешко в него. Това бе и последната й мисъл. Стигнала един висок прозорец, тя се хвърли. Вятъра я поднесе за миг, преди да падне точно върху гроба на баща си. Каменната могила се покри с кръв.
Дакавар спря до прозореца и червените му очи се разшириха.
— Анли… — прошепна той и скочи до нея.
Рицаря на Смъртта се изправи. „Няма страшно“, помисли си той. „Господарят щеше да я съживи.“
Дакавар приближи гроба на стария барон Редклоу, но установи, че някаква невидима сила го спира. Рицарят се напрегна, но така и не можеше да докосне любимата си.
Силата на Създателя, мина предателска мисъл в главата му. Дак отвори уста и нададе вой.
Този път Прокълнатия нямаше да може оправи нещата. Всъщност едва ли изобщо се интересуваше от станалото.
„Той ме изигра“, помисли си Дакавар и се върна в замъка. Няколко слуги, останали вътре се скриха иззад каменни отломки, а когато той ги отмина, побягнаха.
— Анли е мъртва. — Искаше да заплаче, но установи, че не може. Че няма сълзи.
Рицарят на Смъртта влезе в трапезарията, доближи масата, грабна една кана и погледна какво има вътре в нея. Вино.
Дакавар надигна каната и изля течността в устата си. Струи вино се размесиха с черната кръв, но виното нямаше вкус. Никакъв. Дак хвърли каната настрана. Какво ставаше? Той посегна към едно парче месо и го задъвка. Никакъв вкус. Рицаря на Смъртта изплю месото. Анлина, помисли той. Как искаше да заплаче. Просто да поплаче. Да усети сълзи по лицето си.
Но не можеше.
От гърлото му проехтя стон, вопъл. Той вече беше мъртъв. Селиан бе прав.
Винаги прав. Винаги толкова отвратително прав.
Дакавар приближи един долап, в който знаеше, че държат масло за факлите, и се поля с него.
Сега вече трябваше да усети нещо, помисли си той, когато грабна малко огниво и се подпали.
Огънят го обгърна на мига, но Дакавар не усети нищо. И внезапно си даде сметка, че откак бе убил Ауганфил не бе чувствал каквото и да е било. Нито глад, нито жажда, нито умора.
Само болката от елфическото острие.
Дано умра, помисли си той и затвори очи. Пламъците разяждаха снежнобялата му плът.
Но не умря. Единственото, което се случи след пожара бе, че бронята му от сребриста промени цвета си отново и стана чисто черна, а цялата му кожа опада, заедно с овъглените кости. Тъмният плащ подигравателно остана.