Вече нямаше нищо в него, освен покварения от Господаря дух. Сега той бе една грозна черна фигура, тъма, обвита в броня, с две червени очи, святкащи изпод шлема.
Когато Дакавар искаше да заплаче, червените му очи светваха.
Рицаря на Смъртта се прибра в Планините на Забравата. По пътя видя единствено пер Талир, който прошепна:
— Демон! — И го нападна.
Дакавар отне живота му с един удар. Това не му достави никакво удоволствие. Накрая отново влезе в Планините на Забравата, а оттам и в Пещерите на Сянката. Чувстваше се като пребито куче.
— Значи хората също те предадоха, мой верни рицарю — посрещна го Прокълнатия. Зад него крачеха четири скелета, а светлинките в празните им очни кухини грееха със същата тъга, с която блещукаха червените очи на Рицаря на Смъртта. — Твоите верни скуайъри обаче отново са с теб — махна с ръка злият дух. Дакавар почти се разсмя. Значи така бе съживил момчетата.
Каква подигравка.
— Но ела с мен, рицарю, имам още изненади за теб! — Прокълнатия поведе лорд Дакавар за ръка като малко дете и Рицаря на Смъртта го последва.
Какво друго можеше да стори? Господарят бе единственият, който му бе останал. Е, и тракащите около него скелети.
А може би не.
Прокълнатия отведе Дакавар до една площадка, от която се виждаше множество орки. Жреците им колеха разни други създания, ломотейки нещо на езика си.
— Мои верни роби! — кресна злият дух. — Приветствайте нашият нов шампион, великият лорд Дакавар!
Орките зареваха приветствия и заудряха с ятагани и копия по щитовете си.
А очите на Дакавар блестяха ли, блестяха…
Вихрогонът пристигна с пръхтене при Гожад и Анраин и в тъжните му очи кентавърът прочете истината.
— Нашето момче вече го няма, елфе — проплака старият учител. Елфическият маг не рече нищо, само докосна коня по челото, за да извлече от съзнанието му какво е станало.
Когато разказа историята на Гожад, кентавърът се състари с още двайсет години.
— Значи шампионът на хората вече е шампион на Сянката — въздъхна той, — а моето момче си е отишло.
— Жертвата на Селиан не е отишла напразно, умрял е като герой — рече Анраин.
— Но е умрял — поклати глава Гожад, — ще ми се да си бях отишъл преди това да стане.
— За съжаление нямаме време за печал — рече елфическият маг. — Прокълнатия успя да измами всички ни, но някой ден това решение ще се обърне срещу него. Дотогава обаче трябва да се готвим за война. Отивам до крал Талдан. Имам работа с магьосника Менон. — Анраин въздъхна. — Злото вече е твърде силно в Ралмия. Трябва да скрием Перлата на Феникса, преди Дакавар и Прокълнатия да я докопат. Когато времето настане, тя отново ще се появи.
Епилог
Много векове по-късно
Лорд Дакавар бе шокиран. Момчето, което бе срещу него не показваше никаква реакция към тежките му удари. Проклетата елфическа броня, която в предишните дуели просто бе удължавала страданията на Алекс Джаспърс бе непробиваема, а този път болката и мраза от собствения му меч като че нямаха ефект върху потъналия в ярост младеж, който засипваше Рицаря на Смъртта с удари. А и мечът на момчето бе по-добър. С годините елфите се бяха научили да майсторят още по-силни оръжия.
Дакавар изстена, когато черното му острие се строши и едвам се сдържа да не извика от болка, щом Мечът на Дракона премина през тялото му.
Черния лорд се свлече на колене. Този път бе наистина победен. Алекс просто го бе надвил. Неговата омраза го бе защитила от черните руни на вече строшеното острие, а бронята го бе запазила цял.
— Прекалено добри оръжия ми даде, архимаг Санарос — задъхано каза Алекс, — бяхте прав. Дори „най-безполезното възможно хлапе“ успя да победи прехваления най-добър войн в Ралмия.
„Ах ти, нагло пале“, помисли си Дакавар. „Сега ще видиш милостта на моя повелител. Той няма да остави най-верния си рицар да бъде унищожен. И Селиан ме беше победил, но къде е той сега? А?“
— Още не, още не — меко рече Прокълнатия, играещ последната си игричка. Дакавар едвам се сдържа да не се разсмее. Като архимаг Санарос повелителят му бе стигнал нови висини в козните си.
Дакавар отдавна бе престанал да скърби за миналото си. То изгуби значение някъде на третия век от съществуването му като Рицар на Смъртта. Тогава Дакавар спря да вярва и в глупостите за светлина и мрак, елфи и орки и всякакви каузи. Важното беше господарят му да завземе Ралмия, а той да е до него, когато това се случи.