Дакавар се намръщи за миг, но после лицето му се озари в хитра усмивка.
— Всъщност прав си. Нека доспехите останат като изненада за самия турнир.
Дак закуси, след като се наигра с меча си и потроши още няколко чучела, а след това се изкъпа и облече копринения костюм с дълъг плащ, който му бе приготвил Удроу.
— Много добре — промълви сам на себе си, докато се гледаше в огледалото, — много добре, лорд Дакавар — повтори той, като изрече пълното си име и се усмихна.
— Наистина — чу гласът на Анлина зад себе си и се обърна.
— Честит рожден ден, Дак — каза девойката и му подаде малка торбичка.
— Подарък? — засмя се той. — Много мило, но нямаше нужда!
Въпреки думите си той любопитно отвори съдържанието на торбата и ахна, когато в ръката му се изсипа красива малка картина, изобразяваща обърнат с острието надолу меч, застанал над момче и момиче, стиснали ръцете си.
— Талисман за щастие и закрила в любовта — каза Анлина.
— О, това е страхотно — усмихна се Дак и я прегърна, а подир това и целуна. — Много хубав подарък, мила. Моята ръка ще държи меча, който никога няма да разреши да ни се случи нищо лошо.
— Стига да оцелея след тази вечер — преглътна при мисълта за количеството поканени гости.
Анлина звънко се разсмя.
Гостите започнаха да пристигат в късния следобед на коне или карети, придружавани от различен брой слуги и носещи малки подаръчета, които даваха на Дакавар с думите:
— И да благодариш на барона за това, че отгледа като свой син едно обикновено народно дете!
Младежът кимаше и нищо не казваше. Новината за произхода му щеше да стане факт едва на вечерята.
А тя бе обилна. Кухните на замъка от сутринта бяха пълни с тревожни работници, които въртяха шишове с пилета, пуйки, агнета, телета и ярета, салати се кълцаха, вино се точеше, хлябове и сладкиши се месеха, за да утолят апетита на многобройните гости. Залата за приеми бе тъй голяма, че хората от единия край трудно виждаха тези в другия: все пак благодарение на добрата архитектура и акустика на замъка всичко се чуваше ясно. Пиршеството започна постепенно, с ядки и салати, които благородните гости хапнаха набързо, докато танцуваха под звуците на арфа, отекващи нежно под сводовете на залата. Когато започнаха да идват различните печени меса яденето и музиката бяха прекъснато от барон Редклоу, който се изправи от своя трон, намиращ се на края на дългото помещение. От лявата му страна стоеше дъщеря му Анлина, а от дясната Дак.
— Уважаеми благородници, скъпи приятели, драги гости — поде баронът. — Тук сме се събрали по повод осемнадесетгодишнината от едно важно събитие.
Залата се смълча. Само един пълничък барон, изгладнял от пътуването си, откъсна едно пилешко бутче, но когато видя, че всички го гледат се усмихна извинително и го остави в чинията.
— Точно преди 18 години — продължи домакинът, — на моя добър приятел Валд Дакавар се роди син. За съжаление омразното привидение, известно като Прокълнатия, уби Валд, в ужас от думите изречени от Оракула, че синът на благородника ще го затрие веднъж и завинаги. Този син обаче — повиши глас Удроу — оцеля и аз го отгледах като мое дете и мой рицар в този замък.
Залата се разшумя.
— Този син е тук сред нас — баронът хвана ръката на Дак и я вдигна във въздуха. — Моля, приветствайте лорд Дакавар!
За миг залата стана тиха като гробница, а в следващия се разтресе от гръмки аплодисменти. Благородници се втурнаха един след друг (освен пълничкия, който се върна към бутчето си) да поздравяват младия благородник, стискаха ръката му и го засипваха с мили думи:
— О, колко приличате на баща си!
— Винаги съм казвал, че има нещо рицарско в осанката ви!
— Какво пророчество! Бедното дете! Трудно ли ти беше?
Дакавар благодари на всички и прегърна с всичка сила появилия се отнякъде Вейкол.
— Истински лорд! Знаех си, че такъв талант за въртене на меча не може да има в обикновено селянче!
— Таланта дойде от теб, не от произхода ми, Вейк! — Дак намигна на учителя си. — Моля да ме извиниш.
След което пристъпи до Анлина, целуна ръката й и попита:
— Един танц?
— Разбира се, лорд Дакавар — отговори момичето усмихнато и двамата се завъртяха под ритъма на арфистите, свирещи нежни трели.
— Каква хубава двойка — каза една стара контеса, въздъхвайки докато гледа двамата млади, които влюбено се гледаха докато танцуват.