По време на тази битка Дак се подготви, взе дългото турнирно копие, широкия щит и зачака.
— Лорд Дакавар срещу граф Монтри! — най-после обяви церемониалмайсторът и младежът пришпори кобилата си към единия край на бойното поле, откъдето щеше да се сблъска с противника си. „Трябва да спечеля“, мислеше си Дак. „Да спечеля, да спечеля.“
Застанали един срещу друг противниците се огледаха отдалече. Монтри бе облякъл тежка метална броня, а от квадратния му шлем се вееше зелен пискюл.
— Нека битката започне! — викна церемониалмайсторът и двамата рицари се спуснаха един срещу друг.
„Да спечеля, да спечеля“, отекваше мисълта на Дакавар с всяко движение на Дуена. Ударът дойде внезапно и всичко се разви много бързо. Младежът усети леко драсване по щита си и неприятно съпротивление от копието си, а в следващия миг Монтри се търкаляше на земята.
— Победа за лорд Дакавар! — викна церемониалмайсторът. Дак вдигна ръка и я размаха победоносно във въздуха, удряйки въздуха с юмрук. Не можеше да разбере как се чувства в момента, все още не можеше да осъзнае победата си. Но в едно бе сигурен. Беше хубаво.
Дак се прибра в бокса си, но остана на кобилата.
— Добра работа, Дак — каза Вейкол, — много хубав плътен удар.
Младежът стисна ръката му.
— Много силен бяхте, господарю! — каза един от скуайърите, май Роб.
— Благодаря — кимна Дак, — но това е само първия рунд.
— Малцина постигат победи дори на рунд в дебюта си — възрази Вейкол, — постижението ти е повече от впечатляващо.
Дак обаче си замълча и отново зачака. Последната битка бе свършила, докато той се бе поздравявал със стария си учител и жребия на втория рунд бе обявен. В него на пътя на Дакавар застана лорд Линли, но големият сблъсък беше между Левонтес и де Малвил, които откриха втория рунд. Двамата благородници, облечени в почти идентични лъскави брони се удариха три пъти безрезултатно с копия, преди да слязат от конете и да кръстосат мечове. Дуелиращите им стилове също бяха почти идентични, с малко по-леки мечове за една ръка и щит. Дак предпочиташе двуръчния голям меч.
Левонтес накрая победи, избивайки с щит меча на противника си и допирайки собственото си оръжие до шията му.
— Победа за сър Левонтес! — обяви церемониалмайсторът.
След този бляскав дуел сблъсъкът на барон Катлау с Рамонтин бе разочароващ — на втория удар Рамонтин се стовари на земята, свален от коня си и домакинът спечели, хвърляйки селяните от баронството си в дива радост.
— Лорд Дакавар срещу лорд Линли! — отекна гласът на церемониалмайстора и Дак отново излезе напред със същата сковаваща мисъл в главата си: „Да спечеля, да спечеля“.
Усещането беше същото като от първия рунд, но този път Дакавар бе подготвен за него и победно вдигна ръка, сочейки с показалеца си небето, когато съперникът му падна от коня още след първия удар.
— Втори успех на лорд Дакавар с един удар! — каза церемониалмайсторът. Събралата се публика започна да скандира:
— Да-ка-вар! Да-ка-вар!
Младежът стисна доволно юмрук пред лицето си.
— Полуфинал в първи турнир! Зашеметяващо, Дак! — каза Вейкол, ръкопляскайки.
— Полуфинал съвсем не ми е достатъчно — отвърна младежът, — дошъл съм тук за победа!
— Ще спечелите, господарю! — викнаха скуайърите.
В това време и четвъртата битка бе приключила с победа на някой си пер Талин, който щеше да се срещне на полуфинал с фаворита Левонтес. Което остави Дак срещу домакина барон Катлау.
Нервите на Дакавар бяха опънати до пръсване докато гледаше бързата победа на сър Левонтес срещу пер Талин. Той беше застанал на кобилата си, не чувайки нито окуражаванията на скуайърите си, нито съветите и предупрежденията на Вейкол, нито дори виковете на публиката. Цялото му същество бе съсредоточено в мисълта за предстоящото сражение.
Предстоящата победа. Дак дори не си позволяваше да се съмнява в нея.