Унесен в мислите си, усетих след миг, че някой ме докосва леко с чадър по рамото и когато се обърнах, видях Бабу, сияещ, преизпълнен с приятелство и любов към всички.
— Добър вечер, сър.
Аз се намръщих, но той дръпна стол и изкачи запъхтяно до тезгяха тромавото си тяло.
— Каква щастлива среща! Идвам от вариете Алхамбра. Второразредно заведение, разбира се, но страшно весело. — Той почука с чадъра си за келнера. — Кафе, моля, с много захар. И голямо парче плодов кейк. Хубаво парче, моля ви.
Обърнах му гръб. Но Чатърджи продължи да ми описва с шумни въздишки и смехове тазвечерното забавление, в което прочутият шотландски комик сър Хари Лаудер играел една от първите роли.
— Хе, хе, хе! Така се смях на шегите на този забавен благородник, че щях да падна от мястото си в първия ред на балкона. Казвам ви, сър, ужасно се влюбих в шотландската музика и искрено искам да се науча да свиря на гайда. Можете ли да ми препоръчате някой учител, сър?
— Оставете ме на мира, за бога.
— А знаете ли колко ще е забавно за моите приятели от Калкута, сър, когато се върна с дипломата си да им посвиря шотландски песни, облечен във фустанела на планинец? — Той замаха в такт дебеличкия си показалец и запя с фалцет: — Ай, ай, ай… ла, ла, ла… с прелестно девойче… край брега на хубавия Клайд… когато слънцето залязва за почивка… е любимият ми час… за разходка във… за разходка в здрача… Извинете, доктор Робърт Шенън, какво значи точно на шотландски здрач? Горичка, гора, долчинка или изобщо скрито кътче за любов? Хе, хе, хе! Така ли е, сър?
Потърсих в джоба си пари, оставих на тезгяха една монета за кафето и станах веднага.
— Чакайте, чакайте, чакайте, доктор Робърт Шенън! — Той се опита да ме задържи с дръжката на чадъра си. — Отгатнете, сър. Кого, мислите, видях от мястото си на балкона тази вечер? Двама ваши приятели, доктор Адриан Ломекс и съпругата на доктор Спенс бяха в първите редове и се забавляваха чудесно. Не си тръгвайте, сър. Искам да ви придружа.
Но аз вече бях излязъл от кафенето. В съзнанието ми се бе породил нов страх, който насочи стъпките ми обратно към института.
„Аз трябва да изпълня нарежданията му.“
Докато се връщах почти тичешком, мислех с растяща тревога за онзи последен блясък в очите на прислужника.
Когато наближих, видях, че зданието е съвсем тъмно. Отворих бързо страничната врата и влязох в лабораторията. Още с влизането си разбрах, че успокоителното шумолене на инкубатора не се чува. Завъртях с отмаляло сърце електрическия ключ над чина ми, отворих инкубатора. И се уверих. Смит бе изхвърлил моите култури. Стъклениците стояха празни на чина и четири седмици упорит труд бяха пропилени.
VII
На другата сутрин не отидох в университета, а след закуска тръгнах към Парксайд крешент, където на едно тихо и отстранено възвишение над Келвин гроув гардънс живееше самотно професор Чалис. Уверен бях, че ще получа съвет и подкрепа от добрия старец, който ме бе насърчавал толкова често в миналото. Отвори ми омъжената му дъщеря Беатрис, приятна млада жена, облечена в басмена работна престилка, зад която надничаха двете й светлооки момиченца.
— Извинете, че ви безпокоя толкова рано, Беатрис. Мога ли да видя професора?
— Но, Робърт — извика тя с топлия си глас, като се усмихна неволно на тревожното ми изражение, — нима не знаете?… Той отсъства.
Разочарованието ми трябва да е проличало много ярко, защото тя промени веднага изражението си и започна да ми обяснява бързо, че баща й, тежко болен от артрит, бил заведен от свои приятели в Египет, за да се лекува. И щял да остане там през цялата зима.
— Няма ли да влезете за малко? — добави любезно тя. — Закусваме с децата с горещо какао и бисквити.
— Благодаря, Беатрис. — На тръгване се опитах да се усмихна.
През целия мрачен, облачен ден скитах безцелно из града, по Синклер и Менфийлд стрийт, загледа във витрините на големите магазини, без да виждам нещо в тях; следобед отидох към доковете, където черно-белите речни параходи, забулени от студената мъгла, стояха един до друг в зимна почивка. После се върнах в пансиона и повече по навик, отколкото от желание влязох за чая.
С крайчеца на окото си забелязах, че мис Джин Лоу, която бе отсъствала — не зная къде — през последните три дни, беше пак на обичайното си място. Стори ми се, че изглежда някак особено, като че е била болна — беше пребледняла, носът и очите й бяха подути и леко възпалени, сякаш страдаше от силна простуда — но сам аз бях толкова угрижен, че не я погледнах втори път. Тя напусна рано трапезата.