Навън хладният въздух лъхна разгорещеното ми лице и аз почувствах смущение, че се прибирам толкова рано; вълнението ми се увеличи още повече, когато едва не се препънах в кофа със сапунена вода в тъмното преддверие на Ротсей. Къщата ми се стори някак чужда, с още по-спарен въздух.
Качих се в стаята си, измих по навик ръце, седнах пред масата и загледах опушените тапети. Какво ще правя? Още преди да си отговаря на този въпрос, вратата се отвори и мис Ейли влезе с вехта престилка и подпетени пантофи, с метла и лопатка за смет в ръка. Тя трепна леко от неочакваното ми присъствие.
— Какво има, Роб? Да не сте болен?
Поклатих отрицателно глава; тя ме наблюдаваше загрижено и мило.
— А защо не сте в университета тогава?
Поколебах се за миг, после изплюх направо истината.
— Напуснах, мис Ейли.
Тя не настоя за повече обяснения, само ме погледна безмълвно, продължително, с прекрасно, почти нежно изражение. После духна кичура, надвиснал над избледнелите сини очи, и каза:
— Не се тревожете, Роб. Ще си намерите друго място.
Тя замълча; после, за да ме отвлече сякаш от собственото ми нещастие, добави:
— Една беда не идва никога сама. Тази сутрин ни напусна мис Лоу. Съвсем неочаквано. Такова прекрасно девойче! Отива да учи за изпитите у дома си.
Посрещнах с мълчание тази вест, но унилото ми лице се изчерви виновно под чистосърдечния поглед на мис Ейли.
— Хайде, хайде — заяви тя. — Така не бива.
Тя напусна стаята без други обяснения, но след малко се върна с чаша мътеница и парче кейк. Как бе успяла да измъкне тия скъпоценности от кухнята под острия поглед на сестра си, не мога да си представя. Тя седна и с явно задоволство започна да наблюдава как ги изядох, защото не желаех да я оскърбя. За мис Ейли храната беше лек за повечето злини — едно напълно разбираемо убеждение в такъв дом.
— Така! — извика тя, когато свърших.
Една-единствена дума. Но какво изобилие от чувства вложи тя в нея! И какво насърчение ми вдъхна нейната доброта.
Бъдещето ми се стори сега не толкова мрачно. В смутената ми душа израсна бавно решение като слънце, което изплува из сиви мъгли. Ще продължа самостоятелно работата си и ще я завърша успешно как да е, къде да е, съвършено сам. Защо не? Други са работили при почти непреодолими мъчнотии. Стиснах пестник и го стоварих върху масата… Ще го сторя, ей богу. Ще намеря някъде работа още сега… незабавно… и ще продължа.
IX
Придобил отново вяра в себе си, аз излязох и тръгнах уверено към Северната болница, която се намираше съвсем наблизо, на левия бряг на Елдън, недалеко от университетската кула. Най-доброто разрешение — при все че можеше да се сметне като „понижение“ — беше очевидно да потърся назначение като ординатор в някоя от големите градски болници, където щях да имам ограничени, но все пак сигурни възможности да продължа проучванията си. Избрах Северната не само защото беше удобна и много известна, но и защото познавах секретаря й, Джордж Кокс.
Предполага се, че влизането в една градска болница може да предизвика смут у всекиго, но аз минах с равнодушието на вътрешен човек през редица постлани с тухли коридори покрай заплашителната армия от облечени в бели блузи санитари, болногледачи и сестри. Влязох в канцеларията на секретаря и седнах до писалището на Кокс, наблюдавайки няколко мига как подписваше набързо цял куп листове за храна.
— Кокс — казах аз, когато видях, че привърши, — бих искал да постъпя при вас.
Той ме погледна, усмихна се сърдечно и запали цигара. Беше здрав, набит, тридесет и две годишен мъж с плоско, грозно, добродушно лице, подстригани руси мустаци и груба, зачервена, мазна кожа с безброй разширени пори. Беше извънредно силен — цялото му същество излъчваше безгрижна жизненост — и разнообразните излишества, които си позволяваше, като се почне с непрестанно пушене и се свърши с това, което сам наричаше „търкаляне по керемидите“, не накърняваше ни най-малко здравето му. Увлечен в атлетиката, той бе представлявал като студент университета при всички известни състезания, а сега, като не искаше да скъса връзките си с едно заведение, заради което бе чупил почти всичките си кости, бе скочил ловко на тази административна длъжност в университетската болница.
Най-после отговори с мрачна шеговитост:
— Управителят още не е решил окончателно да се оттегли. Когато реши, ще ви съобщя.
— Не се шегувам — отвърнах бързо аз. — Искам наистина да постъпя като ординатор при вас.