Доволен от посрещането, аз тръгнах със странно смесени чувства към жилището си и докато се въртях из стаята си, разглеждайки строгата, но удобна наредба с окото на човек, който трябва да живее и свикне с тези непознати неща, си казах, че макар и малко грубовата, може би мис Труджън беше весела и сърдечна; а в същото време се чувствах смутен от прекалената жизненост в нейното държане и от впечатления и вълнения, които не можех напълно да определя.
II
Но нищо, нищо не можеше да ме обезсърчи или да угаси задоволството ми от факта, че ще възобновя проучванията си след толкова седмици вбесяващо отлагане.
Както и предполагах, службата ми се оказа приятна и неуморителна. Болницата беше малка, с не повече от петдесет пациента, ако са заети всички легла, а сега, когато нямаше никаква епидемия, имахме само дванадесетина деца, всички на оздравяване от обикновена шарка, та колкото и да удължавах визитацията, свършвах напълно работата си още до обед.
Лабораторията се оказа по-добра, отколкото си я представях. В шкафовете и чекмеджетата намерих най-разнообразна апаратура, която можех да си присвоя и да използвам. В болниците лесно се натрупват материали, поръчани в изблик на въодушевление, които после се изоставят и се забравят. Скоро инсталирах собствените си инструменти и срещу залагане на първата си заплата освободих микроскопа си от Хилър. Започнах веднага на болнични бланки усърдна преписка с неколцина лекари от други засегнати от епидемията земеделски области и се опитах отново да получа култури е бацил C от образците, които те имаха любезността да ми изпратят.
Всичко това вършех, разбира се, тайно. Внимавах да изпълнявам най-добросъвестно служебните си задължения и да проявявам постоянно любезно внимание към управителката, която в тия начални седмици ме наблюдаваше иззад усмихнатата си сърдечност, както опитен боксьор изучава противника си пред първия рунд на ринга.
Тя беше странно същество. Когато дошла в Далнейр, в „доброто старо време“, оплаквано от Пим — който, както открих скоро, беше постоянен мърморко — болницата била много занемарена. Тя бе променила постепенно целия ред, успяла бе да спечели благоволението на болничната управа и бе взела напълно властта в ръцете си. Сега управляваше заведението от тавана до зимника с твърдост, пестеливост и неуморна целесъобразност.
— По цял ден съм под нейна заповед — оплака ми се с тъжно достойнство Пим една сутрин, когато, седнал на обърната кофа, лъскаше вехтата санитарна кола. — И най-малките ми права изчезнаха. Ще повярвате ли, сър, тя мери дори сапуна за външната умивалня.
При все че закусвах и вечеря сам, в Далнейр беше прието докторът и управителката да обядват заедно. Така че всеки ден в един часа тя идваше в стаята ми „да похапнем“, както се изразяваше, сядаше на масата и пъхваше кърпата за ядене в пазвата си. Мис Труджън обичаше да си похапва, особено ястия със силни подправки, които се появяваха често в менюто, поднасяни с манго и настърган кокосов орех. Тя препълваше чинията си, разбъркваше грижливо всичко, после потапяше във вкусната смес лъжицата си — защото това ястие се яде само с лъжица, казваше тя — и поливаше хапките си с лимонов сок и сода. Освен тези бенгалски рецепти, с които се гордееше, тя имаше и богат запас от анекдоти, свързани със службата й в армията; най-любимият беше едно забавно описание за борбата с холерата в Богра, водена през 1902 година от нея и доктор Сътлър от бенгалската медицинска служба.
Въпреки тези често повтаряни истории, тя имаше усет към хумора, който, макар и твърде груб за моя вкус, все пак успяваше да ме спаси, поне засега, от неприязнено чувство към нея. Беше може би прекалено строга, но обезоръжаваща с гръдния си смях, а понякога умееше да бъде и мила. Към сестрите, които си гледаха работата и не й противоречаха, тя беше изобщо добросърдечна и справедлива. Години наред се бе борила с управата — една съвсем не лека задача — да подобри трудовите условия и неподобаващо малките заплати на персонала. В болница като Далнейрската имаше винаги сериозна опасност от заразно заболяване, а щом някоя сестра се разболееше, мис Труджън, която само преди една седмица би могла да я наругае за нещо, се грижеше за нея като майка.
Една от слабостите й беше играта на дама; тя ме канеше от време на време привечер в стаята си да поиграем. Моят прадядо, голям майстор в това изкуство, ме бе научил докато бях още момче на всички дяволски тънкости в играта и при безбройните си схватки на шахматната дъска аз бях усвоил от него всички дребни хитрости, които отвеждат противника до поражение. Още при първата игра с управителката аз разбрах в първите тридесет секунди, че тя не е равностоен противник — за мене всъщност бе много трудно да загубя играта. Но за най-голямо нейно удоволствие и от разумна дипломатичност аз губех при всяка игра. След победата тя се облягаше на стола си, изгракваше от задоволство, осмиваше ме, че не съм могъл да я победя и завършваше неизменно с разказа си за историческата игра, която водила срещу полковник Сътлър по време на холерната епидемия в Богра през 1902 година.