Предизвикателството беше тежко, но като имах предвид главната си цел, аз го понасях с похвално търпение. Една вечер обаче тя прекали и подигравките й ме разсърдиха.
— Горкото момче! — смееше се тя. — Къде ви е умът? Как сте станал лекар, за бога? Ще трябва да ви давам уроци. Разказвала ли съм ви историята на играта ми с…
— Научих я почти наизуст — отвърнах рязко аз. — Наредете пак фигурите си.
Тя ги нареди, като се тресеше от смях, че е успяла най-после да ме ядоса. Започнахме играта и с пет премествания аз пометох отбраната й заедно със самата нея.
— Я гледайте как ви провървя! — извика тя едва вярвайки на очите си. — Да изиграем още една игра.
— Непременно.
Този път тя игра по-предпазливо, но пак без никакъв успех. Два пъти й взех по три пионки с една моя и след четири минути я победих.
Настъпи тягостно мълчание. Лицето й бе станало тъмночервено. Но тя все още смяташе, че и второто поражение е само случайност.
— Няма да ви пусна така. Още една игра.
Този път би трябвало да бъда по-благоразумен, но бях все още ядосан от острия й език. Освен това тези нескончаеми игри отнемаха от времето за личната ми работа, затова исках да им сложа край. Използвайки двойното разместване, усъвършенствано от стария Денди Гау, пожертвах набързо четири пионки, а след това пометох с две обходни движения всичките й фигури.
Тържествуващата усмивка, която бе започнала да озарява лицето й, се смрази в гневна гримаса, жилите по врата и челото й се надуха. Тя затвори дъската и прибра пионките в кутията.
— Достатъчно за тази вечер. Благодаря, докторе.
Съжалявайки вече за стореното, аз се засмях някак извинително.
— Чудно нещо как се извъртяха тези игри.
— Много чудно — съгласи се рязко тя. — Изглежда, че вие съвсем не сте такъв, какъвто се показвате на пръв поглед.
— Невъзможно е да имам винаги такова щастие. Сигурен съм, че следващия път ще победите вие.
Тя не можа да овладее раздразнението си и стана.
— За каква ме смятате? За съвършена глупачка ли?
— Ни най-малко, мис Труджън.
Тя едва се овладя.
— Затворете вратата тогава, като излезете.
Когато се върнах в стаята си, започнах да си давам сметка за това колко глупаво постъпих, като я обидих, и пъхнал унило ръце в джобовете си загледах през прозореца, ядосан повече на себе си, отколкото на нея.
В този миг до ушите ми стигна бързо бръмчене, един червен мотоциклет сви по пътеката и спря под стаята ми. Когато гологлавият мотоциклетист подпря тежката машина и свали очилата си, аз го познах, трепвайки от изненада. Беше Люк Лоу.
Отворих прозореца.
— Здравейте, Люк.
— Здравейте и вие.
Веселата му усмивка разпръсна опасенията ми; той влезе в стаята ми през прозореца, свали дългите си кожени ръкавици и ми стисна ръката.
— Докарах ви колелото — съобщи той и забелязал учудването ми добави: — Спомняте ли си? Казах, че ще ви го дам за някое време.
— Не ви ли трябва?
— Не. — Той поклати отрицателно глава. — Поне за следващите няколко седмици. Отивам в Тайновата пекарна в Нюкасъл. Да се науча как пекат хляб от едро смляно брашно. Баща ми познава управителя.
Не бях очаквал тази любезност и ми беше стеснително да я приема, но Люк отхвърли най-естествено възраженията ми, изтегна се в едно от креслата и запали от моите цигари.
— На вашия покорен слуга не позволяват да пуши. Но аз обичам да си подръпна някоя угарка и си подръпвам, щом сметна, че няма да ме подушат. Нямате представа каква мъка е, когато ти забраняват всичко. И аз искам да живея като хората. — Той изпусна буйно и весело дима през носа си. — А искам и да върша работа, която ми е по вкуса. Кой иска да приготвя ръчно хляб? Едро смляно, брашно! Хм! Изостанали сме с цели двадесет години! Аз искам да работя с машини, с велосипеди и мотоциклети, да имам собствена фабрика. Бива ме за тия неща… мога да подкарам работата. Да мога само да модернизирам работилницата… да докарам машини за месене… електрическа пещ…