Настъпи стеснително мълчание, докато тя, вдигнала свития си показалец, успя най-после да се справи с мъчнотията да осигури обслужването ни.
— С лимон или със сметана?!
Това бяха първите й думи. Тя отправи въпроса глухо, без да смее да ме погледне, а келнерката стоеше пред нас и въртеше нетърпеливо молива си.
Поръчах чай с лимон.
— Бихте ли желал и крем пита?
Приех и добавих:
— Черпя аз, разбира се.
— Не — отвърна упорито тя, макар и с треперещи устни. — Аз ви поканих.
Мълчахме, докато келнерката се върна, после започнахме все така мълчаливо да закусваме.
— Доста много хора, нали? — заговорих най-после аз. — Много посещавано заведение.
— Да. — Мълчание. — Извънредно много посещавано. И то заслужено.
— О, да. Крем питата е чудесна.
— Нали? Много се радвам.
— Няма ли да си вземете и вие?
— Не, благодаря. Не съм гладна.
— Много ми е жал за вашите бели крави.
— Да, горките… много жалко.
Ново мълчание.
— Лятото беше доста влажно досега, нали?
— Доста влажно. Кой знае какво ще бъде по-нататък.
Още по-продължително мълчание. След това, ободрявайки се с глътка чай — забелязах, че ръката й трепери докато оставяше чая — тя се обърна към мене със сериозен и втренчен поглед.
— Мистър Шенън — изрече тя на един дъх, като преглътна. — Питам се дали все пак е възможно да бъдем приятели.
Погледнах я в недоумение, а тя продължи, като ту се изчервяваше, ту пребледняваше и се задъхваше от време на време от усилието да говори спокойно и разумно.
— Като казвам приятели, имам предвид именно приятели… нищо повече, нито по-малко. Приятелството е толкова прекрасно нещо. И толкова рядко се среща. Имам предвид истинското приятелство. Вие, разбира се, може и да не желаете приятелството ми. Аз съм едно нищожество. И признавам, че беше глупаво да вземам работите толкова присърце и да се скарвам с вас. Сега разбирам, че вие просто сте се шегувал, а пък аз съм постъпила съвсем детински. Но ние сме все пак разумни, възрастни хора, нали? Принадлежим наистина към различни вероизповедания, но колкото и да е важно това, съвсем не е престъпление или най-малко не е пречка да пием понякога чашка чай заедно. Много жалко ще е, ако престанем да сме приятели, просто за нищо… и се разминаваме… като плаващи нощем кораби… Искам да кажа, ако никога вече не се срещаме… Когато, ако сме разумни, може да се срещаме често, искам да кажа, понякога, като добри приятели…
Играейки с лъжичката си, тя млъкна, леко поруменяла, със светнали кестеняви очи, които срещнаха плахо, но все пак решително моите.
— Как да кажа — започнах неуверено аз. — Малко мъчно ще е може би. Аз съм на служба. А вие учите усилено за изпитите си.
— Да, зная, че сте зает. И аз, разбира се, не трябва да се отпускам. — Странна липса на възторг се долавяше в гласа на някога ревностната студентка по патология, която добави бързо, сякаш искаше да ме убеди, че и придобиването на знания трябва да се върши разумно: — Но понякога трябва и почивка. Искам да кажа, че е невъзможно да се работи през цялото време.
Настъпи мълчание. Чувствайки може би, че се е изчервила, тя наведе най-после поглед и се облегна на стола си, за да се скрие от любопитството на посетителите. Поглеждайки я бегло, аз се учудих как съм могъл да се отнасям с пренебрежение към нея. Руменината, спуснатите ресници, едва засенчващи свежите бузи, й придаваха нежно, почти ангелско изражение. Нищо, нито претенциозните черни кожени ръкавици, нито старомодният кръгъл ръчен часовник, нито дори глупавото кораво шапче не можеше да намали пронизващия чар на нейната красота.