Отначало моята съседка се въздържаше предпазливо от всякаква преценка; след това постепенно се поизправи, а ясните й очи пламнаха от любопитство и удоволствие. Без да отделя поглед от сцената, тя прошепна развълнувано:
— Каква прекрасна сцена.
След това бе покорена от бледата, мургава красота на Сидни Картон и нежния неземен чар на Люси Манет.
В първия антракт тя се поотпусна бавно, въздъхна и ме погледна признателно, докато си вееше с програмата, за да разхлади поруменялото си лице.
— Чудесно, мистър Шенън. Съвсем различно от това, което очаквах. Не мога да изкажа колко се радвам.
— Желаете ли един сладолед?
— О, не. Не мога и да помисля за такова нещо= То би било истинско светотатство след това, което току-що видях.
— Пиесата не е първокласна, разбира се.
— Аз пък намирам, че е — настоя тя. — Прекрасна е. Толкова ми е жал за горкия Сидни Картон. Той е така влюбен в Люси, а тя… О, трябва да е ужасно, мистър Шенън, да сте влюбен до полуда в човек, който не ви обича.
— Да — съгласих се важно аз. — Но те са извънредно добри приятели. А приятелството е прекрасно нещо.
Тя погледна програмата, за да прикрие изчервяването си.
— Всички ми харесват — каза тя. — Девойката, която играе Люси, е много мила, има такива чудни руси коси. Казва се мис Н. де Силва.
— А в действителност — отвърнах аз — е съпруга на Мартин Харвей.
— Нима? — извика тя, като вдигна възбудено глава. — Колко странно!
— И е навярно на четиридесет и пет години, а русата коса е перука.
— Моля ви, мистър Шенън, не говорете така — извика възмутено Джин. — Как можете да се шегувате с такива неща? Така ми харесва всичко — и най-малката дреболия! Шт! Завесата се вдига.
Второто действие започна със зелено осветление и тиха, тъжна музика. Чувствителното лице на моята съседка отразяваше все повече и повече вълненията, пробудени в нейното сърце. Дълбоко развълнувана, тя почти не заговори през антракта. Но когато последното действие започна и я омагьоса, неизвестно как се случи нещо странно — малката й овлажняла ръка се вплете в моята. Топлият прилив на кръвта й беше толкова приятен, че аз не прекъснах допира. И ние останахме така, с преплетени пръсти, сякаш се бяхме свързали, за да се подкрепяме, докато драмата на Картоновото самопожертване отиваше към своя сърцераздирателен край. Когато този благороден мъж направи и последната жертва, изкачвайки се твърдо на гилотината с пребледняло лице и грижливо разчорлени черни къдри, оглеждайки развълнувано галерията и партера, усетих как снагата на съседката ми, почти допряна до мене, потрепери конвулсивно; в следващия миг топли и нежни сълзи закапаха като пролетни дъждовни капки една след друга по ръката ми.
Най-сетне всичко свърши, залата зашумя и повика многократно на сцената мис Де Силва и Мартин Харвей — който изглеждаше наистина щастлив и великолепен в своята копринена риза и високи лачени ботуши след чудното възкресение от гроба. Но мис Джин Лоу беше така развълнувана, че не взе участие в тия твърде обикновени ръкопляскания. Безмълвна, смазана сякаш от чувства, които не могат да се изразят с думи, тя стана и ме придружи към изхода. Едва когато излязохме на улицата се обърна към мене.
— О, Робърт, Робърт — прошепна тя със светнали очи, — не можете да повярвате колко приятна бе за мен тази вечер.
Тя ме нарече за пръв път с малкото ми име.
Стигнахме мълчаливо до централната гара и тъй като нейният влак, последен за днес, заминаваше след петнадесетина минути, застанахме малко стеснително под часовника до вестникарския павилион.
Изведнъж, събудена сякаш от сън, мис Джин се опомни и трепна.
— Часовникът ми! — извика тя. — Щях да го забравя.
— Да — усмихнах се аз. — И аз съвсем го бях забравил.
И започнах да търся в джоба на сакото си поверения ми накит.
Но не можах да го намеря. Търсих безуспешно из всички външни и вътрешни джобове на сакото. После започнах да ровя с растяща тревога из джобовете на жилетката.
— Господи! — промълвих аз. — Като че го няма.
— А трябва да е у вас. — Гласът й прозвуча рязко и странно. — Дадох ви го.
— Зная, че ми го дадохте. Но аз съм такъв разсеян нещастник. Всичко губя.
Търсех напразно и почти без надежда из джобовете на панталоните си, когато, вдигайки случайно поглед, зърнах изражението на мис Джин — изражение на почтена девойка, която открива най-после, че наистина има работа с мошеник, който я е изиграл, измамил и излъгал, изражение, изпълнено с толкова мъка, съмнение и покруса, че аз прекратих смутено търсенето.