Един следобед, вместо да прелетя край нея, аз намалих ход, отведох машината по задната уличка и спрях зад градинския зид. Каменният зид не беше висок, така че лесно се покатерих по него. Долу, почти в краката ми, в малката градинска беседка беше дъщерята на блерхилския хлебар.
Без да подозира още присъствието ми, тя седеше пред проста градинска маса гологлава, с късо палто, опряла брадичка о дланта си, сложила пред себе си някакъв медицински учебник и книжна кесия със сливи. Явно беше, че учи. Но изражението й беше така замислено, държането — унесено, погледът — блуждаещ, а пръстите й толкова често ровеха из книжната кесия, та започнах да се страхувам, че вниманието й към Ослеровата „Медицинска практика“ съвсем не е на необходимата висота. Откакто бях дошъл, тя изяде тъжно три зрели сливи, без да обърне ни една страница, после избра все пак печално четвъртата, захапа с белите си зъби вкусния плод и въздъхна тихо, а няколко капчици червеникав сок потекоха по брадичката й; но в същия миг вдигна ненадейно глава, зърна ме на зида, трепна и едва не глътна костилката.
— Няма нищо — казах аз. — Не съм дошъл да крада.
Тя продължаваше да се дави от костилката.
— О, мистър Шенън… колко се радвам, че ви виждам… Тъкмо мислех… за нашето ужасно недоразумение… и се чудех как бих могла да го оправя.
— А аз мислех, че учите.
— Да, учех — съгласи се тя, като се поизчерви. — Учех донякъде. Изпитът ми е след четири седмици. — Тя въздъхна. — Но не съм напреднала много, струва ми се.
— Може би трябва да се освежите — предложих аз. — Тук съм с мотоциклета на Люк. Искате ли да се поразходим?
Очите й светнаха.
— От все сърце.
Мис Лоу стана и аз прострях ръце, за да й помогна — съвсем без нужда, защото тя беше пъргава и лека — да се покатери по зида. Скочихме и двамата от другата страна. В следващия миг тя вече седеше на задната седалка, аз включих на скорост, дадох газ и хукнахме.
Беше светъл августовски ден и щом се измъкнахме от криволичещите улички на Блерхил, насърчен от слънчевото време и приятната скорост на движението, а ръководен може би и от някакъв странен, тъжен подтик, аз поех пътя към село Маркинч, на южния бряг на Лох Ломонд. Околността беше великолепна, подножието на Даррок блестеше от узряла пшеница, изпъстрена с килими от алени макове. По плодородните склонове на Гоури дърветата в овощните градини бяха натежали от ябълки, круши и сливи, а берачките, които пълнеха като че нехайно завързаните за кръста им панери, ни махаха с ръка, когато минавахме край тях. Без да обръщам внимание на въздушното течение, аз извиках през рамо на спътницата си:
— Прекрасно, нали? — Преживяхме редица весели сътресения и минахме само на няколко инча край една спряна селска кола. — Добре се държите. Предполагам, че често излизате с Люк?
Почти допряла устни до ухото ми, тя извика в отговор:
— О, да, доста често.
Но в гласа й имаше нещо, което отхвърляше настрана всички досегашни излети, поставяше строго Люк на мястото, което му се падаше като на брат, и издигаше настоящия миг до едно несравнимо равнище. Аз чувствах все по-осезателно ръцете й около кръста си, чувствах лекия допир на снагата й, притискането на бузите й до гърба ми, когато се свиваше, за да се защити от вятъра.
Към пет часа стигнахме до върха на Маркинч Бре и пред нас се ширна езерото, прохладно и гладко, отразило дълбоката синева на безоблачното небе, с гористи склонове, издигащи се от бреговете му към по-бледосинкавата островърха планинска верига в далечината. Разсичайки повърхността на неподвижната шир, редица зелени островчета се отразяваха в нея като кехлибарена огърлица, а на близкия бряг се гушеха пръснати варосани къщици, обвити в орлови нокти и диви шипки.
Това беше Маркинч, любимото ми убежище на младини, където идвах толкова често сам или с приятеля си Гевин Блер да търся утеха за наранената си душа. Докато слизахме по стръмния лъкатушен път, изпитах отново и много по-силно неугасващия възторг, пробуждан всякога в душата ми от това заспало, забравено кътче, кацнало на склона в летния покой, пропито с ухание на орлови нокти, където се чуваше само жужене на пчели, плясък на риба из плитчините и не се виждаше жива душа освен едно-единствено овчарско куче — дремещ страж на белия пясък край малкото пристанище, на което само веднъж в седмицата спираше дребно като играчка езерно параходче с червен комин.