В края на късата селска уличка аз спрях мотора и ние скочихме бързо и някак стеснително от машината, която димеше и миришеше на сгорещено масло, но все пак бе издържала горещината и товара по пътя.
— Да-а… — казах аз, изпитвайки странно затруднение да срещна погледа й след близостта при пътуването. — Славно препускане беше. Надявам се, че вече ви се е допило чай.
Тя се огледа внимателно и като не откри поне някакво селско дюкянче, се обърна към мене усмихнато, с израз на сърдечност.
— Тук е прекрасно. Но не ще намерим нищо за ядене.
— Няма да ви оставя гладна. — Тръгнах към последната къщичка в улицата, над чиято врата, почти закрита от пълзящите яркочервени фуксии, се подаваше вехта фирма с тайнственото име „Минерални води“, което в тези северни области значеше „безалкохолни напитки“.
Почуках. След малко на вратата се появи дребна, прегърбена жена в тъмна карирана рокля.
— Добър ден. Можете ли да ни приготвите чай?
Тя вдигна поглед и поклати обезсърчително глава.
— Не, не. Продавам само газирани води… лимонада „Рейд“ и бира „Барс Айрън брю“.
Моята спътница ме стрелна с оправдаваща усмивка, но аз продължих:
— Учудвате ме, Джейнет. Вие сте ми приготвяла неведнъж чудесен чай. Не си ли спомняте, когато идвахме тук да ловим риба… с Гевин… и ви уловихме лакерда?… Аз съм Робърт Шенън.
Щом я назовах по малкото й име, тя се стресна, загледа ме като стара вещица, позна ме и възкликна радостно, с вик, изтръгнат почти неволно от глъбините на планинското й сърце, което мъчно разпознава чуждите хора, но всякога е топло към приятелите.
— Бог да ви пази! Ако бях с очилата, щях да ви позная веднага. Та вие сте си все същият, Робърт.
— Същият съм, Джейнет. А това е мис Лоу. Ако ни върнете, ще офейкаме и никога вече няма да дойдем.
— Само че аз няма да направя такова нещо! — извика уверено Джейнет. — Пази боже! След десет минути ще пиете най-хубавия чай в Маркинч.
— Може ли да го изпием в градината, Джейнет?
— Можете, можете. Гледай ти! Робърт Шенън, пораснал и станал доктор… Да, да, не можете да отречете. Четох нещо за вас в „Ленъкс хералд“…
Продължавайки възклицанията си, Джейнет ни въведе в задната градина, после забърза към кухничката, където я видяхме през отворения прозорец да се суети с голям тиган в ръка.
В резултат на усърдния й труд ние се озовахме скоро в дървената беседка пред простата, но вкусна храна, която бях намирал тук в миналото — пресни пирожки и домашно масло, пресни варени яйца, полски мед във вощена пита и силен чай. Джин прочете сериозно молитва със затворени очи, после съвсем естествено и с охота започна да яде здравата селска храна.
Старата Джейнет се въртеше отначало около нас, разпитваше ме, гледаше ни с вродената си прозорливост и ни затрудняваше доста много с въпросите си. Но малко по-после, след като напълни отново чайника, тя ни остави сами. Мис Джин въздъхна облекчено и се обърна към мене:
— Колко е хубаво! — извика щастливо и чистосърдечно тя. — А като си помисля, че всичко това можеше да не бъде. Ако не бях ви помолила да бъдем приятели, когато се срещнахме в Грант… Нямате представа колко много ми струваше това… цяла треперех.
— Съжалявате ли?
— Не. — Тя се изчерви леко. — А вие?
Аз поклатих мълчаливо глава и продължих да я гледам така, че я накарах да сведе поглед — свенливост, която ме трогна както някога, когато я отминах, тъжна и самотна, пред Хилър на Фенър Хил. Колко хубавичка беше тя в тази селска обстановка, загоряла от вятъра и слънцето, невинна и мила! Циганка може би. Гъстите й коси бяха тъмнокестеняви, прибрани с тъмнокафява панделка, кестеняви бяха и очите, и лицето, изпъстрено с по-тъмни петънца от прах.
Като си играеше неспокойно с чайната лъжичка, тя отбеляза, сякаш се стараеше да насочи отново разговора към обикновена тема:
— Усещате ли мириса на орловите нокти? Сигурна съм, че растат някъде в градината.
Не отговорих, при все че уханието на цветето или на нещо по-приятно опиваше кръвта ми. Обзет от странно, непознато вълнение, аз се стараех да насоча мислите си към нещо разумно, към опитите си, към безбройните дисекции, които бях правил в моргата. Как можех след това да виждам нещо красиво в човешкото тяло? Можех, уви! Тогава насочих отчаяно мисълта си към амебите, към най-нисшата форма на клетъчен живот, които започват несъзнателно да се събират, щом ги поставите под микроскопа. Нямах ли ум, разсъдък и воля, за да се спася от този сляп нагон? Но съвсем независимо от желанието си, чух гласа си: