Аз млъкнах развълнуван, а тя ме гледаше със спокойна радост.
— Много се радвам, Робърт. — Тя се поколеба, усмивката й посърна. — Няма да е лошо, ако ми зададат този въпрос утре на изпита.
Последва мълчание, през което вълнението ми постепенно стихна. Аз бях напълно забравил, че сме в навечерието на това важно събитие — последния й изпит. Тревогата й пред изпитанието, което започваше на следното утро и щеше да трае пет дни, беше така явна, че просто ме съкруши. Аз работех упорито всяка нощ, изпълнен с неизчерпаема енергия, и напредвах в проучванията си, избягвайки като по чудо опасностите от провал. А тя? Когато ми заговорваше плахо за часовете, пропити от тревога за бъдещето, аз й казвах да не мисли за него, а да работи и от време на време я подготвях по някои въпроси, които предполагах, че може да изтегли на изпита. Но нима не можех да й помогна повече, с по-голямо търпение, вместо да я отвличам постоянно от заниманията й?
— Всичко ще мине успешно — казах насърчително аз. — Ти се подготвяше много усърдно.
— Предполагам — отвърна унило тя. — Но не съм много уверена. Ще изпитва професор Кенерли… А той е много строг.
Сърцето и съвестта ми трепнаха отново. Това ли беше някогашната безгрижна и трудолюбива начинаеща студентка, изпълнена с вяра в призванието си и с нетърпение да лекува, дошла в залата, където преподавах, за да разгадае вълнуващите тайни на трипанозомите?
— Джин — казах тихо аз. — Признавам, че бях голям егоист.
Тя поклати безмълвно глава, с треперещи устни.
— И аз заслужавам не по-малък укор.
Наведох се мълчаливо и стиснах здраво пръстите й. Тя прошепна:
— Но поне сме заедно.
Продължавах да се обвинявам и след като излязохме от кафенето, на път за гарата, в желанието си да я поразвеселя и може би да успокоя съвестта си, спрях пред малко антикварно магазинче на ъгъла на Уулмаркет. На минаване по тази уличка бях зърнал на витрината една евтина зелена огърлица от просто стъкло, но хубавичка, изискана и наистина старинна. Докато спътницата ми разбере какво ще правя, аз я помолих да почака, влязох в магазинчето и купих огърлицата. Поднесох й я малко по-късно, когато застанахме на обичайното си място под часовника при вестникарския павилион.
— За да ти донесе щастие — казах аз. — На мене зеленият цвят ми носи винаги щастие.
Тя се изчерви от изненада, а лицето й, загубвайки унилия израз, светна от удоволствие. Не бях й подарявал нищо досега.
— Колко е хубава — каза тя.
— Нищо подобно. Такава дреболия. Остави да ти я сложа.
Взех огърлицата, закопчах я на шията й, после в изблик на нежност, без да искам и да зная, че сме на публично място и край нас минават хора, я прегърнах и целунах.
Тя трябваше да изтича веднага към влака. Когато си тръгвах обратно, зърнах внезапно една висока дама, която стоеше като вкаменена и не отделяше от мене своя възмутен и смаян поглед. Познах я със замиращо сърце и разбрах, че е видяла даването на огърлицата и неясната прегръдка. Направих една стъпка към нея, но тя си тръгна, кимвайки ми леко с леден поглед. Беше мис Бет Дийри.
С Джин се уговорихме да не се виждаме до края на седмицата. Но докато работех неуморно в Далнейр, мислех постоянно за нея и в следващия понеделник станах рано, за да изтичам до будката за вестник „Хералд“, преди да са го занесли в приемната на мис Труджън. Списъкът на завършилите лекари се отпечатваше веднага в началото на последната страница и аз започнах да го преглеждам набързо, застанал по пижама и пардесю на пътеката. След това го прочетох отново, по-внимателно и със засилваща се тревога.
Името на Джин не се виждаше. Не можех да повярвам. Пропаднала бе на изпита.
При все че ме бе предупредила да не я търся, обзет от дълбоко състрадание реших, че трябва да й телефонирам веднага. Отидох до телефонния номератор в хола и докато сестра Пик се въртеше наоколо, наострила слух, повиках номера в Блерхил.