О, боже, мислех аз във внезапен пристъп на страдание, какво търся в това жалко, забравено градче? Искам да бъда на слънце, далеч от тая бъркотия, несигурност и безкрайни борби! Бих искал да съм в лодка, която се спуска по Нил, да скитам по слънчевите хълмове на Соренто, да се припичам на слънце над синьото Тиренско море. Не, дявол да го вземе, бих предпочел да бъда в мъглата и дима на Бетнал Грийн.
Но знаех, че не мога да отида там.
VIII
После всичко ме връхлетя наведнъж… Но аз ще се постарая да го разкажа спокойно и последователно. Не възнамерявам да изтъквам постоянно душевното си състояние. То приличаше на времето, с непрестанни дъждове и равноденствени бури, които изтръгваха от дърветата последните неизсъхнали листа и вейки и покриваха пътеката с мокър килим.
В болницата имаше извънредно много работа, предимно с дифтеритни случаи. Епидемията се бе разразила в западния край на Уинтънската околия. Аз бях боледувал от тази болест, затова съчувствах особено много на децата, които пристигаха с това заболяване. Засега можехме да се похвалим, че нямаме нито един смъртен случай и мис Труджън се перчеше гордо из заведението, като че това се дължеше лично на нея. А може и да се дължеше — нейната ползотворна дейност все повече и повече ме поразяваше и аз започнах неволно да се възхищавам в душата си от тази ревностна, способна и неукротима бойна кобилка, чиито скрити достойнства надвишаваха твърде много видимите, не особено привлекателни качества. Но се пазех да не се издам. Изобщо в сегашното си настроение бях намусен и суров към всички.
И ето че на трети ноември през нощта — тази съдбоносна дата е записана точно и незаличимо в паметта ми — аз се довлякох с наведена глава от павилиона в жилището си и се отпуснах в креслото.
Не минаха и десет минути, когато настойчив звън стигна до слуха ми. Звънеше телефонът на нощната ми масичка; звънеше слабо, защото бях забравил да го включа отново преди да напусна павилиона. Отидох в спалнята си и вдигнах уморено слушалката.
— Ало!
— Ало! Вие ли сте докторе? Много се радвам, че ви намирам. — Въпреки лошата връзка, в гласа се долови явно успокоение. — Тук е Дюти, Алекс Дюти, от Дрийм. Докторе… Робърт… трябва да ми помогнете.
Още преди да отговоря, той продължи:
— Касае се за Сайм. От една седмица е болен от дифтерит. И не отива на добре. Искам да ви го доведа в болницата.
Не се поколебах нито за миг. У нас беше вече препълнено, а Алекс живееше извън границите на нашата околия и не можеше да иска помощ от нас. Но и през ум не ми мина да откажа.
— Добре. Поискайте от вашия доктор да подпише бележка, а аз ще изпратя колата за бърза помощ, щом съмне.
— Не, не! — обади се бързо той. — Момчето е много зле, Робърт. Пред вратата чака кола, а то е добре увито в одеяла. Искам да ви го докарам още сега.
Не бях уверен дали е редно да приема така ненадейно един пациент извън района. Но поради дълбоката ми почит към Алекс трябваше да поема този риск.
— Тръгвайте тогава. Надявам се да стигнете за един час. Внимавайте да не го простудите по пътя.
— Ще внимавам. И благодаря, драги… благодаря.
Закачих слушалката и тръгнах по коридора към стаята на управителката. Но лампата й беше угасена, затова трябваше да позвъня на нощния звънец за сестра Пик. Когато тя дойде, дадох кратки нареждания да приготви едно легло в страничната стая на отделение Б, удобно допълнително помещение, запазено обикновено за частни пациенти и единствено незаето засега. После седнах да чакам.
Очакването не трая дълго. Малко преди полунощ пред главния вход спря затворено такси; когато отворих вратата срещу вятъра и плискащия дъжд, Алекс се появи пред мене, прегърнал увития в одеяла Сайм. Въведох го в приемната. Лицето му беше бледо и тревожно.
Той остави момчето на леглото, където сестра Пик започна да го приготвя за прегледа, изтри чело с опакото на ръката си и застана мълчаливо настрана, втренчил в мене замаян и изпитателен поглед.
— Не се тревожете толкова. Кога се разболя Сайм?
— В началото на седмицата.
— Инжектираха ли го?
— Два пъти. Но не му помогнаха много. — Дюти заговори по-бързо. — Налепите са вече дълбоко в гърлото. Като видяхме, че с всяка минута става все по-зле, реших да го доведа веднага. Имаме вяра във вас, Роб. Прегледайте го, за бога.
— То се знае. Но не се вълнувайте.
Когато отидох до леглото, успокоителното изражение, което си бях наложил заради Дюти, изчезна веднага от лицето ми. Щом спрях поглед на смъртнобледото дете, което се бореше със затворени очи и стиснати пестничета за всяко свое дихание, изтръпнах от мъка. Започнах мълчаливо да го преглеждам. Температурата му беше 40°, пулсът почти неуловим. Не се опитах да преброя вдишванията. Плътна жълта ципа покриваше задната част на гърлото и се спускаше опасно към ларинкса. Детето изживяваше явно последните си минути.