Погледнах Дюти, който бе застанал безмълвно до мене и се опитваше да прочете истината по лицето ми; при все че го съжалявах, бях страшно ядосан, загдето ме поставяше в такова тежко положение.
— Не е трябвало по никакъв начин да го изнасяте навън. Детето е много зле.
Той преглътна сухо.
— Какво има всъщност?
— Дифтеритен ларингит. Ципата е запушила дихателната тръба… и му пречи да диша.
— Не може ли да се направи нещо?
— Само трахеотомия… и то веднага. Но не можем да я направим тук. Нямаме операционна, нямаме необходимите удобства. Отдавна е трябвало да го закарате в някоя голяма инфекциозна болница в града. — Тръгнах към телефона. — Ще позвъня в Александра и ще наредя да го приемат веднага.
Започнал бях да избирам номера за бърза помощ, когато детето простена изведнъж със слабо, отчаяно хъркане, което изхриптя и заглъхна в стаята.
Алекс ме дръпна за ръката.
— Не ще можем да го закараме до друга болница. Господ знае как го докарахме и дотук. Направете сам каквото трябва.
— Не мога. Това е работа на специалист.
— Не, не! Направете нещо, моля ви се, направете нещо!
Задържан от ръката му, аз го гледах смаяно и безпомощно като глупак. Както вече споменах, имах извънредно ограничени познания в медицинската практика и ни веднъж не бях се опитвал да правя някаква сериозна операция. Застанал в ясните висини на чистата наука, аз се отнасях винаги с пренебрежение към суетливия лекар на свободна практика, който се нахвърля с една инжекция срещу каква да е болест. Но ужасната неотложност на сегашния случай не можеше да се отрече. Касаеше се всъщност не за часове, а за минути — защото знаех, че ако се изплъзна под предлог да препратя болното в болницата Александър, то няма да стигне живо дотам. Чувствайки ясно безнадеждната си неподготвеност, аз простенах безгласно.
— Събудете управителката — обърнах се към сестра Пик. — И пренесете веднага болното в страничната стая.
След шест минути мис Труджън, сестра Пик и аз бяхме в страничната стая, около простата дървена маса, върху която, в чиста бяла нощница, лежеше в безсъзнание задъхващото се дете. Извън това конвулсивно дишане в тясната стаичка владееше мъртва тишина. Запретнал бях ръкави, измил бях набързо ръцете си с карболов разтвор, а сега ме бе обзел такъв смъртен страх, че поглеждах неволно, почти несъзнателно, за помощ към управителката.
Тя беше възхитително спокойна, мълчалива, съобразителна и съвсем прилично облечена: при все че току-що бе станала от сън и бе навлякла набързо униформата си, дори колосаната й касинка беше сложена така, че ни един косъм не се подаваше от нея. Въпреки враждата помежду ни, не можех да потисна изблика си на възхищение и дори на завист към нея. Тя познаваше отлично работата си, а самообладанието й беше великолепно.
— Няма ли да трябва упойка? — запита полугласно тя.
Поклатих отрицателно глава. При такова дишане не можеше да се даде никаква упойка. Положението на детето беше и без това безнадеждно.
— Добре тогава — каза насърчително мис Труджън. — Аз ще държа главата и ръцете. А вие, сестра Пик, дръжте краката.
Докато говореше, тя ми подаде един ланцет от правоъгълника бяла марля в емайлирания леген, застана решително до масата и улови здраво раменете на Сайм. Нощната сестра улови колебливо глезените му.
При все че бе минал, разбира се, само един миг, стори ми се, че стоя цяла вечност пред тях с ножчето в неподготвената си безпомощна ръка.
— Ние сме готови, докторе — напомни ми управителката и — ако искате вярвайте — в гласа й прозвуча отново насърчение.
Поех дълбоко дъх, стиснах зъби, опънах кожата и направих разрез в гърлото на детето. Бликна гъста тъмна кръв, която закри раната. Попивах я непрестанно с марля и режех все по-дълбоко. Сайм беше в безсъзнание, та бях сигурен, че не усеща нищо, но все пак при всяко докосване той се виеше и гърчеше на масата в предсмъртни мъки. В същото време повтаряше на пресекулки ужасното усилие да си поеме дъх, от което се гърчеше като риба на суша. Тези внезапни непредвидени движения увеличаваха затруднението ми. Опитах се да вмъкна в прореза ретрактор. Той влезе, но изскочи веднага обратно и падна шумно на пода. Кръвта бликна още по-силно, не със светла шуртяща струя, която бих могъл да спра, а в бавен лепкав поток, който задръстваше всичко. Не можех да си служа вече с ланцета. Бях много близо до големите кръвоносни съдове на шията. Едно погрешно клъцване — и можех да прережа вратната вена. Опитвах се да отделя с показалец мускулите, ровех се в раната, търсех отчаяно трахеята. Ако не успеех да я намеря бързо, свършено беше със Сайм. Лицето му бе почти почерняло. Усилията му да поеме въздух, при които хлътваха и ребрата, и гръдната му кост, бяха все така отчаяни, но все по-редки и по-слаби. Настъпваха все по-продължителни промеждутъци, през които той изобщо преставаше да диша. Тялото му вече изстина и овлажня.