Някой почука на вратата. Когато се обърнах, мис Труджън влизаше бавно в стаята, спокойна, както винаги, но все пак с малко разтревожен поглед. Държането й беше дружелюбно. Тя отида до камината, където няколко сурови клонки пращяха с влажен дим.
— Сестра Пик беше при мене. — Гласът й беше сериозен и сдържан. — Много е съкрушена.
— Не се учудвам — казах горчиво аз.
— Разбирам как се чувствате, докторе. Особено след всичките ви усилия. Много е тежко, наистина. — Тя помълча. — Що се отнася до мене, аз съжалявам извънредно много, защото едва ли интересите на тази болница са някому така присърце, както на мене. Но такива злополуки се случват, докторе, и в най-уредените заведения. А дългият опит ме е научил, че има само едно средство да се справяме с тях.
— Какво е то? — не се стърпях да запитам аз.
— Да не им обръщаме внимание.
Поех си с мъка дъх.
— Това не може да се отмине без внимание. То не е злополука, а груба небрежност, за която виновният трябва да бъде наказан.
— Да допуснем, че постъпим както предлагате. Какво ще стане? Ще уволнят сестра Пик, ще има приказки и разправии, болницата ще си спечели лошо име, а от всичко това никой не ще спечели.
— Тя ще трябва да си отиде — отвърнах упорито аз. — Тя е лоша сестра и погуби детето.
Мис Труджън махна успокоително с ръка.
— Разбирам схващането ви, докторе. И съм съгласна с него. Но… в тази болница… трябва да се имат предвид и други, по-практични съображения.
— Недопустимо е тя да остане тук и да повтори същото нещо.
— Няма да го повтори — побърза да каже управителката. — Тя няма да забрави този урок. Убедена съм в това. Мога да ви уверя, докторе, че сестра Пик има много добри черти и ще бъде съвсем неразумно, да не кажа несправедливо, да се провали бъдещето й — защото последицата ще бъде именно такава — само за тази единствена грешка.
Погледнах я твърдо, припомняйки си несвойствената за нрава й любезност към нощната сестра. И се запитах дали Ефи Пик не се радва на някаква особена привилегия тук. Когато се готвех да заговоря, някой почука тихо на вратата и на прага се появи отново Кети.
— Мистър и мисис Дюти ви чакат в приемната, сър.
Почувствах, че изстивам, неволна тръпка пролази по цялото ми тяло. Отговорът към управителката замръзна на устните ми. Погледнах тъпо за миг пода; после си наложих да тръгна към вратата.
Когато излизах, мис Труджън се приближи до мен и настоя с безусловна искреност:
— Бъдете внимателен, докторе. Във ваш собствен… и мой интерес.
Бях така замаян и неуверен, че коридорът ми се стори съвсем замъглен, но като влязох, почти залитайки, в приемната, видях ясно, че Дюти и жена му се усмихват, сякаш не можеха да сдържат дълбоката си вътрешна радост. Щом влязох, Алекс скочи със сияещо лице и сграбчи ръката ми.
— Надявам се, че не сме подранили, драги. Но ние с жената просто не си намираме място тази сутрин. Искаше ни се да пеем по пътя дотук.
— Истина е, докторе. — Алис Дюти също стана и се изправи до мъжа си; нейното простичко, измъчено от грижи лице сияеше. — Всичко дължим на вашата опитност и умение.
Облегнах се на масата. Краката ми се подкосяваха, главата ми беше като че напълнена с памук, а най-лошото беше, че чувствах как всеки миг мога да се разплача.
— Ех, драги! — извика Алекс. — Та вие сте съвсем изтощен! Не е и чудно, всъщност; сигурно цяла нощ не сте спал заради нас. Няма да ви безпокоим нито минута повече. Само ще идем да погледнем Сайм.
— Почакайте… — едва успях да изрека аз, безпомощен и сломен.
Те ме погледнаха отначало учудени, после загрижени, най-сетне явно разтревожени.
— Какво има? — запита с променен глас Алекс. След кратко мълчание добави така, като че едва измъкваха думите му от устата: — Да не е пак зле?
Кимнах почти без да мисля.
— Много по-зле ли е? Господи, не стойте така, човече! Кажете ни как е.
Не можех да погледна Алис; едва смогвах да гледам Алекс, чието помръкнало, посивяло лице беше наистина жалко.
— Боже господи! — промълви той с тих, угаснал глас. — Дано само не е…
Настъпи продължително мълчание. Не зная колко трая. Времето нямаше вече никакво значение, всичко се замъгли и потъмня. Видях само, че Алис се разплака и Алекс я прегърна. Когато най-после заговори, гласът му беше студен и твърд.
— Може ли да го видим?
— Да — промълвих аз. — Да дойда ли с вас?