— Ако нямате нищо против, ще отидем сами.
Когато тръгна към вратата, той, се обърна към мене като към чужд човек.
— По-леко щеше да ни бъде, ако не бяхте ме накарали снощи да помисля, че сте спасил детето. Не искам да ви видя вече.
Върнах се в стаята си и почнах да се разхождам безцелно из нея, като вземах и отново оставях ту една, ту друга вещ.
Когато погледнах по едно време през прозореца, видях Алекс и мисис Дюти, които се показаха откъм ъгъла на заведението и продължиха бавно по пътеката. Той изглеждаше прегърбен и сломен, все още обгърнал с ръка раменете на жена си, за да я придържа и подкрепя, докато тя пристъпваше без сили, без да вижда нещо от плач.
Тогава именно кипнах. Обърнах се и слязох в столовата на сестрите. Както и предполагах, сестра Пик беше сама. Тя седеше в удобно кресло пред запаления огън, със зачервени очи, но вече успокоена, сякаш, след като си бе „поплакала“, смяташе, че най-лошото е минало. Току-що бе обядвала — както винаги твърде рано, преди да се прибере за почивка — и на чинията й забелязах два старателно изчистени от месото кокала от котлети.
Обзе ме пристъп на дива, безразсъдна ярост.
— Жалка, безполезна, безсърдечна твар! Как смеете да седите така, да се тъпчете с ядене, да пиете и да се топлите след това, което сторихте? Не разбирате ли, че егоистичното ви нехайство погуби нещастното дете? По ваша, само по ваша проклета и престъпна вина то е мъртво сега!
Изражението ми изглежда я уплаши. Тя се измъкна от креслото и побърза да се отстрани в един ъгъл. Последвах я, улових я за раменете и я разтърсих така, че зъбите й затракаха.
— И се наричате още сестра! Дявол да го вземе, та и котките ще се изсмеят на това! Ако останете тук, ще се погрижа да си получите заслуженото. Трябва да ви обесят за тая постъпка. Помнете това, когато се опитате още веднъж да оставите някой болен, за да пиете чай.
Тя не се опита да ми отговори, но докато стоеше покорна, безпомощна и разтреперана, зелените й очи святкаха.
Обърнах се и излязох. При все че не съжалявах за избухването, чувствах, че беше неуместно и глупаво. Но колко глупаво — разбрах много по-късно.
X
След три седмици, докато пиехме кафето си следобед, мис Труджън ми подаде дружелюбно едно писмо. Борбата между нас бе приключила през нощта, когато бях направил трахеотомията. Тя не се опитваше вече да ме излага, аз бях готов да се закълна в нейната искреност и готовност за услуги. Дори ми се струваше, че макар и против волята си, тя започваше да ме обича.
— Управителният съвет ще направи днес следобед годишното си посещение.
Прочетох внимателно написаното на пишеща машина съобщение, което ми бе подала.
— Ще трябва да си туря чиста яка в чест на събитието.
— Няма да е лошо… — Малките й очи примижаха. — Трима души са… Мастърс, Хоун и Глог. Но са много придирчиви. Тази година идват по-рано от друг път.
— Каква е процедурата?
— Храним ги… това е доброто начало… После ги развеждаме навсякъде. — Тя ме погледна лукаво. — Вие няма защо да се тревожите. Всички криви дърва се стоварват върху мене.
Не отдадох особено внимание на предстоящото посещение. Бях толкова угнетен и огорчен, та едва отскоро бях успял да подновя изследванията си. От Джин не бях получил нито ред, а двете писма, които й пратих, ми бяха върнати, надписани от чужда ръка. През целия следобед долавях смътно някакви приготовления, метене и тичане из коридорите, последно лъскане на винаги безукорно чистите подове и стени. На бюфета в моята стая се появи специален поднос със спиртни напитки, разтегателната маса бе разтворена, украсена с цветя и наредена за тежко угощение.
В четири и половина една затворена кола спря пред главния вход, а след няколко минути разговори и смехове в хола управителката се появи засмяна, в най-новата си униформа и въведе в стаята членовете на управителния съвет.
— Доктор Шенън… мистър Бен Мастърс… мистър Хоун… и мистър Глог.
Тя ме представи със сърдечен, почти стеснителен поглед, като че винаги сме били най-добри приятели и сме се разбирали отлично, после се зае да налива на гостите големи чаши уиски, приемани от тях с достойнство и чувство за отговорност, като нещо, което им се полага.
Най-важният от тримата, мистър Мастърс, беше висок, сух, петдесетинагодишен мъж със сурово, обветрено лице, с хлътнали очи и гръмък, рязък глас на човек, свикнал да дава заповеди на открито. Стори ми се, че прилича на някакъв фелдфебел, а всъщност бил — както наскоро разбрах — предприемач в близкия град Принтън. Докато пиеше уиски и слушаше мълчаливо разприказвалата се управителка, почувствах, че ме наблюдава преднамерено над чашата си.