През това време в мен се бе вкопчил вторият член на управителния съвет, мистър Хоун, пълничък спретнат мъж с напомадени мустаци, стегнат тъмносин костюм и гети. Изглеждаше суетен и бъбрив, но държането му, макар и с маниери на търговец, беше приятно.
— Виждате ли, докторе — довери ми той, — няма нищо по-достойно от това да служиш на ближните си като член на управителен съвет на болница. Тази работа отнема време, то се знае, а времето днес е пари, особено когато човек има собствени предприятия — аз съм в текстилния и мебелния бранш — но погледнеш ли какво добро вършиш… Благодаря, сестра, нямам нищо против. Работникът си е заслужил надницата. Чудесно уиски! Интересно колко ли струва… А пък знаете ли, докторе, колко нещо научих от медицината! Завчера жената ми показа, че най-малкото ни дете — едно хубаво бебе, при все че не на мен се пада да кажа това — се изринало, и като й казах да не се тревожи — това става от кръвта, нали знаете! — „Слушай, Албърт, казва тя, трябва да те похваля, при все че си ми съпруг: та ти познаваш всички болести — цял доктор си станал!“ Да ви дам картичката си. — Той извади от горния джоб на жилетката си една визитка и я бутна поверително в ръката ми. — Както виждате, имам между другото и погребално бюро. Не е зле да знаете, в случай че на роднините на някои по-заможни ваши пациенти потрябват услугите ми. Всичко се урежда много прилично, докторе. И на разумна цена.
Мистър Глог, последният член на съвета, мъж на средна възраст, дребен, с остър поглед, не бе продумал досега, но навеждаше глава към говорещите, сякаш не искаше да пропусне нито дума от разговора и от време на време, в знак на съгласие с колегите си, изръмжаваше някакво одобрително възклицание.
— А сега, господа — заяви мис Труджън с най-сладкия си глас, — надявам се, че сте дошли с добър апетит. Да седнем ли вече?
Гостите приеха без колебание поканата. Бяха несъмнено готови да направят чест на този ежегоден безплатен обед и при все че мистър Мастърс, който седеше на почетното място, казваше от време на време някоя груба духовитост, обедът като цяло мина в мълчание — чуваше се само отмереното тракане на прибори и челюсти.
Въпреки гостоприемните настоявания на мис Труджън, усърдието на гостите в яденето постепенно намаля и най-после съвсем престана. След кратка почивка мистър Мастърс бутна стола си и стана, изтърсвайки деловито трохите от жилетката си.
— А сега, мис Труджън, ако е удобно, бихме желали да обиколим заведението заедно с вас. И с доктора.
Тази подкана установи официалния тон на обиколката, а от напрегнатото изражение на управителката разбрах скоро, че изпитанието е по-голямо, отколкото ми го бе представила.
В административната сграда гостите прегледаха подред канцеларията, пералнята, кухнята, където мистър Глог прояви забележителна дарба да наднича в бюфетите, да души из тъмните ъгли, да отхлупва тенджери и тигани и да опитва вечерята на персонала.
След това всички минахме в болничните отделения, където, озовавайки се пред главната си задача, членовете на управителния съвет се движеха бавно, с почти царствена важност. Решен да не пропусне нищо, Глог отиваше навсякъде, надничаше дори под леглата от желание да открие недопустим прах. По едно време изостана в тоалетната на отделение Б, но се появи скоро с изражение на победен, защото бе намерил всичко в пълен ред. Мастърс беше също придирчив, разговаряше с болните, разпитваше всеки поотделно — с дрезгав шепот, който се чуваше из цялата стая — има ли от какво да се оплачат. В това време Хоун смяташе за свой дълг да се занимава с персонала, особено с по-младите сестри, които разпитваше със сладникава фамилиарност за здравето и работата им. По едно време се спря, посочи един типичен случай на шарка и ми каза през рамо, с театрален шепот и изражение на познавач:
— Чудесен изрив, докторе. Лещенка, нали? От цяла миля мога да я позная.
Не му възразих. Всъщност аз се държах колкото се може по-настрана. Отговорността се носеше от управителката и при все че й съчувствах, нямах никакво желание да привлека към себе си неприятелския огън.
Може би бях предубеден: управителният съвет изпълняваше навярно задачата си, воден от най-възвишени подбуди, но все пак не можех да прогоня мисълта, че тия хора са неосведомени и невъзпитани клюкари, своего рода провинциални политикани, които се натрапват в обществените организации, за да си осигурят някаква лична изгода и щом получат и най-незначителна власт, най-грижливо се стараят цялостно да я упражнят.