Но и това се свърши най-после; излязохме от последното отделение в студения ноемврийски въздух и аз се готвех да изпратя с облекчение неканените гости, когато Мастърс извика ненадейно и явно преднамерено:
— А сега да погледнем павилион Е.
Смаях се, изненадаха се всъщност и другите; след това проследих с ужас погледа му.
— Имате предвид изолационното отделение за вариола ли? — запита неуверено управителката.
— Кое друго? — отвърна раздразнено Мастърс. — То е част от болничните сгради; искам да видя и него, като другите. — Той се поколеба за миг. — Мисля, че може да го възстановим.
— Разбира се… — промълви мис Труджън, без да мръдне. — От известно време не го използваме.
— Да — побързах да се намеся и аз. — То е съвсем занемарено.
— Ние ще преценим. Да вървим.
Тръгнах подир другите, като се чудех откъде ме връхлетя тази беда. Зле прикритата изненада и недоволството на управителката ме убеждаваха, че тя няма пръст в случая. Мастърс беше вече пред вратата и натискаше с ръка дръжката, а с рамо самата врата. Тъй като тя не се отвори, аз взех едно съвсем погрешно решение.
— Вероятно е закована. И не ще може да влезем.
Настъпи неловко мълчание. След това Хоун запита кротко:
— Не желаете ли да ни пуснете, докторе?
В това време Мастърс, който бе запалил восъчна кибритена клечка и се бе навел да разглежда ключалката, извика ненадейно, като че е направил откритие:
— Ключалката е нова… съвсем нова. — Той се изправи. — Какво става тук? Глог, кажете на Пим да донесе един лост.
Разбрах, че няма да се размине. Не желаех да намесват и Пим, а тъй като и управителката изглеждаше разтревожена, бръкнах във вътрешния си джоб и извадих ключа.
— Аз ще ви въведа. — Стараех се да изглеждам спокоен, отключих вратата и завъртях електрическия ключ.
И тримата нахълтаха като детективи вътре и загледаха втренчено и възмутено съоръженията ми. След досегашното безплодно обикаляне, за тях беше истинска манна небесна да открият тази нередност.
— Дявол да го вземе! — извика Мастърс. — Какво е това?
Усмихнах се любезно.
— Много просто, господа. Занимавам се с научни изследвания и тъй като този павилион беше съвсем свободен, позволих си да го използвам за лаборатория.
— Кой ви разреши!
Въпреки решението си да се държа смирено, почервенях от тона на Мастърс.
— Необходимо ли е било да искам разрешение?
Мастърс се намръщи. И ме загледа втренчено.
— Не разбирате ли, че сте отговорен за всичко пред управителния съвет? Вие нямате никакво право да си позволявате такава волност.
— Не разбирам гледището ви. Нима е волност да се отдавам на научни изследвания?
— Разбира се. Вие сте лекар в тази инфекциозна болница, а не някакъв си изследовател.
Хоун се поизкашля леко в шепата си.
— Може ли да запитам кое време използвате за вашите така наречени изследвания? Предполагам, че ги вършите през времето, когато трябва да сте из отделенията и да се грижите за болните.
— Работех през свободното си време, нощем, след като привърша служебните си задължения.
— Вашите служебни задължения не се свършват никога — прекъсна ме рязко Мастърс. — Вие имате непрекъснато работно време. Ние ви плащаме, за да бъдете на пост двадесет и четири часа в денонощие, а не да се измъквате и заключвате с разни микроби. За какъв бяс са ви те?
Забравяйки мъдрия пример на управителката — че единственият начин да се справиш със самомнителен чиновник е да го ласкаеш и да му се подмилкваш — аз загубих самообладание.
— За какъв бяс мислите, че съм ги събрал? Да ги отглеждам като котенца ли?
Искрено възмутен, Хоун се намеси:
— Безочливостта няма да ви помогне, докторе. Работата е неприятна, много неприятна. Кой плаща според вас електричеството, което горите, и газта, с която затопляте пещите? Ние представляваме данъкоплатците от околията. Вие не можете да вършите частната си работа в служебно време и с обществени средства.
— Ще трябва да докладваме цялата работа в главния комитет — заяви Мастърс. — Аз ще докладвам лично.
— Ъ-хъ — добави Глог.
Прехапах безпомощно устни. Зрънцето истина в думите на Хоун ги правеше още по-непоносими. И през ум не ми бе минало, че е необходимо, но сега виждах, че би било много по-разумно да поискам най-напред разрешение. Можех само да скърцам със зъби в безмълвна ярост и да чувствам как страданието ми се засилва от странно съчувствения поглед, който мис Труджън ми отправи, докато заключвах съдбоносния павилион и тръгнах след другите към главното здание, където тримата ми врагове глътнаха набързо малко алкохол, за да се предпазят от студа, загърнаха се в палтата и шалчетата си и се приготвиха да си вървят.