Сбогуването им с управителката беше сърдечно, но на мен едва казаха едно студено сбогом.
Завлякох се мрачно до стаята си. Злополуката беше голяма, но все още не мислех, че ще последва и сурово наказание. Не бях извършил никакво престъпление; когато разгледат въпроса на спокойствие, сигурно щяха да разберат почтеността на подбудите ми. Решен да не оставя нищо на случайността, седнах веднага на бюрото си и написах пълен доклад за целта на изследванията ми. Когато го изпратих, се почувствах по-самоуверен.
Вечерта, на връщане от последната визитация, срещнах в коридора сестра Пик. Тя не бе започнала още службата си — книгата за нощните дежурства беше под мишницата й. Явно беше, че ме е чакала. Когато ме видя, тя си пое бързо дъх.
— Добър вечер, доктор Шенън. Надявам се, че сте прекарал приятно следобеда.
— Какво казахте? — запитах аз.
— Надявам се, че днешното посещение ви е било приятно.
Гласът й беше странно писклив; самият факт, че ме заговори, беше всъщност твърде необичаен, затова привлече веднага вниманието ми. Тя ме отбягваше напоследък, а когато се срещахме, отминаваше, без да ме погледне. Като втренчих поглед в полутъмния коридор, видях, че се е свила до стената. Но въпреки страха си продължи задъхано и бързо:
— Чудесно трябва да сте се чувствал, когато са влезли в изолационния павилион. И са открили прекрасната ви лаборатория. Сигурна съм, че ви е било много приятно.
Продължих да я наблюдавам. Бях изненадан, че толкова много ме ненавижда.
— Да, наистина, любезни доктор Шенън, аз не съм от тия, които някой може да изрита. Да! Този случай ще ви послужи може би за урок да не оскърбявате дамите. Защото за ваше сведение — тя преглътна невероятно тържествено — председателят на управителния съвет, мистър Мастърс, е мъж на сестра ми!
Преди да отговоря, сякаш се страхуваше да не я ударя, тя се завъртя и избяга.
Продължих да стоя, без да мръдна — дълго време след като си беше отишла.
Всичко ми стана ясно: случило се бе това, което най-малко бих допуснал. Едно време предполагах, че може да ме издаде управителката, но никога не би ми минало през ума за Ефи Пик. Тя ме е виждала при нощните си дежурства да излизам от павилиона и след по-щателно проследяване бе направила доноса пред важния си роднина. Чудесна отплата! Когато първоначалната ми безумна ярост позаглъхна, почувствах се отвратен и отчаян. Как може човек да се бори с такава личност? Оскърбил бях непростимо плахата й чувствителност. Това не беше обикновена отмъстителност или злоба, а нещо много по-силно. Тя е била очевидно жертва на нервен припадък и не е могла да се овладее. А аз не можех да поправя нищо. И нямах вече нито искрица надежда.
В последния ден на месеца получих официално съобщение от управителния съвет, подписано от Бен Мастърс, с което ми се предписваше да си подам оставката от длъжността лекар в Далнейрската болница. Прочетох писмото с вкаменено лице.
Персоналът се отнесе много съчувствено към мене. По предложение на управителката събраха известна сума и при краткото тържество, след няколко любезни речи, ми подариха един много хубав чадър. После Пим ме откара тъжно и съчувствено до гарата със старата болнична кола. Бях отново бездомен и сам, изследванията си бих могъл да продължа на улицата. А първото нещо, което сторих, когато слязох на уинтънската гара, бе да забравя във влака новия си чадър.
Част трета
I
В хотел „Глоб комершъл“, който се намираше в шумния център на града, в една уличка отвъд Тронгейт, си намерих задушна, непроветрявана стая с голи дъски, избелели тапети и изгоряла от угарки дървена стойка за умивалник. Стаята не ми хареса, изглеждаше чужда, замърсена от безбройните пътници, които я бяха заемали. Но беше евтина.
След чаша чай в мръсното кафене долу тръгнах към Парксайд Кресънт, в най-отдалечения край на Уинтън. Когато стигнах до този тих жилищен квартал, узнах с облекчение, че професор Чалис е у дома си и ще ме приеме.