Пред една млекарничка мисис Лоу спря и погледна часовника си. След минутно съвещание те влязоха и седнаха до една мраморна масичка. Разкъсван от любов и нерешителност, аз наблюдавах отвън как си поръчаха и изпиха по една чаша топло мляко. Когато излязоха, продължих да вървя след тях към шумната гара. До вестникарския павилион, където се бяхме срещали толкова пъти, бях толкова близо до тях сред тълпата, че бих могъл почти да докосна Джин. Защо не се обърна и не ме видя? Така отчаяно желаех да го стори! Но не! Под ръка с майка си тя мина бавно през бариерата на перона, влезе в чакащия влак и се изгуби.
Щом си замина, аз се укорих, че изпуснах така глупаво този удобен случай, върнах се набързо в бедната си стая и след нервно измерване на тесния й простор взех лист хартия и перо и седнах на скърцащия креват. Исках да излея в словесен порой дълго сдържаните си чувства, но се въздържах, като помислих, че писмото може да бъде заловено. Най-после, под прикритието на плик, адресиран до Люк, изпратих следното писмо:
Скъпа Джин, видях те днес в Уинтън, без да мога да поговоря с тебе. Разбирам, че скоро ще се явяваш на изпит и нямам желание да те безпокоя преди и по време на това събитие. Но когато то мине, искам непременно да те видя. Ужасно ми липсваше и имам много неща да ти кажа. Отговори ми моля на дадения адрес. Най-добър успех в изпитите.
През следващите няколко дни наблюдавах трескаво таблото за писма в хотела, очаквайки отговор на писмото си с отново бликнала любов. Сигурно ще ми отговори! Копнежът ми да я видя беше неудържим.
В същото време, тъй като средствата ми се стопяваха така застрашително, че трябваше да взема бързо решение за бъдещето, чаках с нетърпение и вест от професор Чалис. Не исках да се обвържа с друга длъжност, като се надявах, че мечтата ми за субсидия от Изследователския институт може да се осъществи. Но когато започнах да правя икономии от храната, като обядвах само с една баничка с месо, а по-късно изобщо преставах да вечерям, съжалих, че не бях изтъкнал по-настойчиво пред стария професор тежкото си положение. Възможно ли беше да е забравил, главната цел на посещението ми да се е изплъзнала от изневеряващата му памет? Отидох за всеки случай в службата за настаняване на лекари и оставих името си, но се спречках с дежурния чиновник, а това увеличаваше твърде малко изгледите да ми се намери място. Не обаждането на Чалис, упоритото мълчание на Джин, оскъдните средства и на всичко отгоре застоят в изследователската ми работа започнаха нетърпимо да ме мъчат.
В отчаянието си извадих едно стъкло от струпаните на пода до леглото ми и реших да направя върху себе си опити с кожни реакции, като одрасквах ръката си и натривах драскотината с разреден разтвор от убити при висока температура бацили. За моя радост се развиха скоро цяла редица типични язвички, които ми дадоха възможност да проследя важния процес на кожната реакция. Наблюдавах ги внимателно и като не можех да сторя нищо повече, правех записвания и рисунки за развитието им.
През останалото време скитах непрекъснато из улиците, главно около централната уинтънска гара, с надежда да зърна Джин при пристигането й с блерхилския влак. Много пъти сред тълпата ми се мяркаше някоя девойка, която приличаше толкова много на нея, че сърцето ми замираше. Но когато забързвах с нетърпение и трепет, чисто и просто се озовавах пред съвсем непознато лице.
В една влажна нощ, когато висях напразно около гарата след особено мъчителен ден, усетих нечия ръка на рамото си.
— Как сте, Робърт?
Обърнах се със светнало от надежда лице. Но видях само Спенс, загърнат в шлифера си, мушнал под мишница току-що купения вечерен вестник. Наведох бързо глава, зарадван, разбира се, да го видя, но малко смутен, че ме намери в такова положение тук.
Настъпи мълчание. Нейл изобщо не умееше да говори, но след минута неловкост запита с пресекливия си говор:
— Какво търсите в Уинтън? Имате почивен ден ли?
Продължих да гледам настрана, защото не исках да ме съжалява.
— Да — казах аз. — Току-що пристигнах от Далнейр.
Той ме изгледа косо и съчувствено.
— Елате да вечеряте у нас.
Подвоумих се. Нямах друга перспектива освен една загубена, мрачна вечер в хотела, където — ако не исках да слушам шумните разговори на търговските пътници в изложения на течение салон — трябваше да се затворя в стаята си. Бях измокрен, изстинал и гладен. Главата ми бучеше от цял ден скитане из улиците, ръката ми болезнено пулсираше. Не бях се хранил както трябва от една седмица насам, не бях хапвал всъщност нищо от двадесет и четири часа. Чувствах се отпаднал и болен. Изкушението беше голямо.