— Значи решено — каза той преди да успея да му откажа.
Взехме автобуса за Маунт Плезънт, предградието, където Спенс и жена му живееха под наем, откакто се бяха оженили, в малка полудървена къщица — една от многото покрай тихото извънградско шосе. По време на пътуването не разговаряхме. Преструвайки се, че чете вестник, Спенс не ми заговори, но веднъж-дваж почувствах, че ме гледа, а когато слязохме и наближихме къщата му каза, сякаш искаше да ме успокои:
— Мюриел ще се радва много да ви види.
Макар и не просторна, къщата беше ярко осветена и затоплена. Когато влязохме от студената улица в топлия хол, почти политнах от замайване и трябваше да се задържа о стената, за да не падна. Още преди да съблече шлифера си, Спенс ме въведе през хола в кабинета, настани ме пред камината и ме накара да изпия чаша шери с бисквит. Честното му лице изразяваше загриженост, която ме накара да се почувствам съвсем неудобно.
— Наистина ли сте съвсем добре?
Постарах се да се засмея.
— Защо не?
Той се повъртя още миг-два, като се преструваше, че не ме наблюдава, после излезе от стаята с думите:
— Чувствайте се у дома си… Мюриел ей сега ще слезе.
Облегнах се и затворих очи, все още отпаднал, правейки усилие да не се разплача от добротата на Спенс. Но скоро се поуспокоих; чашката шери ме съживи, а удобното кресло почти ме приспа. След десет минути се събудих внезапно и видях мисис Спенс застанала на прага.
— Не ставайте — махна тя с ръка, докато влизаше.
Въпреки уверението на Нейл и собствената й учтива усмивка, тя не изглеждаше особено доволна, че ме вижда. Беше привлекателна както винаги, дори повече от друг път, казах си аз, в младежката дълбоко деколтирана розова рокля със стегнат корсаж, украсен с пайети. Косата й, току-що фризирана, имаше червеникави отблясъци, които не бях забелязал досега. Беше силно гримирана, яркото червило придаваше изкуствена пламенност на тънките й устни.
— Надявам се, че не ви безпокоя — казах стеснително аз.
— О, не. — Тя поклати отрицателно глава и запали цигара с леки, превзети движения. — И мистър Ломекс ще дойде. Ще бъдете пак тримата, както едно време.
Настъпи мълчание, което започваше да става неловко, когато Спенс влезе измит и преоблечен. Сложил си бе черна връзка и смокинг.
— Извинявам се за тия труфила, Шенън. — Той се усмихна примирително на жена си. — Но Мюриел настоява.
— Ние не приемаме много — каза рязко мисис Спенс. — Да го правим поне както трябва.
Спенс се поизчерви, но се зае веднага да пълни каните и не каза нищо. Недоволна и намръщена, поглеждайки с едно око часовника, Мюриел започна да пренарежда върху плочата на камината цяла редица миниатюрни слончета от слонова кост.
— Да ви помогна ли, мила? — каза Спенс. — Тези дреболийки никога не се задържат прави.
Тя поклати отрицателно глава.
— Добре би било да имаме по-прилични украшения.
Почувствах се някак оскърбен, като виждах прекаленото усърдие, с което Спенс се стараеше да угоди на жена си… Забелязах също, че си бе налял за втори път уиски, и то много повече от обикновено.
Към осем часа, почти половин час след съобщението, че вечерята е готова, навън се чу шум от такси и Ломекс пристигна, извинявайки се за закъснението си още преди да влезе вътре. Той имаше все същото безукорно облекло и държане, беше очарователен, непринуден, спокоен и — както каза — много радостен, че ме вижда пак.
На масата в трапезарията имаше покривка с дантела и зелени восъчни свещи, засенчени с абажурчета от крепова хартия. При по-раншните обеди у Спенс се поднасяше обикновено, просто, хранително ядене; сега вечерята беше претенциозна, с разнообразни, но малки по количество ястия. Нямах нищо против това, защото макар преди един час да бях гладен като вълк, сега вече не ми се ядеше, нито ми се искаше да погледна храна. Научена от господарката си на „добро държане“, домашната прислужница заставаше до вратата след подаването на поредното ястие, дишаше с отворена уста и ни гледаше как ядем. Спенс говореше много малко, но Мюриел разговаряше почти непрестанно, главно с Ломекс, весела и оживена, като разискваше вещо светските новини, научени сигурно от модните журнали, които тя така жадно кълвеше, и прикриваше бавенето на прислужницата с прекалено светска любезност, от която започна да ми прилошава.