Най-после вечерята свърши, тракането на съдовете в кухнята престана, прислужницата изчезна и мисис Спенс се обърна мило към нас:
— Вие можете да отидете и тримата в кабинета да пушите. А след половин час елате при мене в гостната. — Когато бяхме вече до вратата, тя задържа Ломекс с превзет смях: — Но вие трябва най-напред да ми помогнете да загася свещите.
Когато отидохме в кабинета, Спенс разрови мълчаливо огъня, наля уиски и ми подаде цигара. След това погледна плочата върху камината и потърси из джобовете си.
— Имате ли кибрит, Робърт?
— Ей сега ще донеса — казах аз.
Върнах се в хола и там, през отворената врата на трапезарията, видях Ломекс и мисис Спекс. Той я бе прегърнал, а тя, притисната до него, сложила ръце на раменете му, го гледаше влюбено в очите. Смая ме не толкова позата, колкото израза на безкрайно обожание, озарил лицето й. Постоях за миг, после, когато устните им се сляха, се обърнах, намерих кутията кибрит в джоба на палтото си и се върнах в кабинета.
Спенс се бе свил в креслото си и гледаше огъня. Той запали бавно лулата си.
— Тези вечери съживяват Мюриел — каза той, без да ме поглежда. — Мисля, че Ломекс я развлича.
— Разбира се — съгласих се аз.
— Понякога съжалявам, че съм толкова скучен, Робърт. Опитвам се да бъда весел, но не мога. Никак не умея да разговарям.
— Благодарете на Бога за това, Нейл.
Той ми отправи признателен поглед.
След миг при нас дойде и Ломекс. Появата му бе последвана от кратко мълчание, но това не го смути; нищо, както изглежда, не можеше да постави в неудобно положение Адриан Ломекс. Той извади цигара от табакерата си, застана пред камината и започна да ни описва разговора си с шофьора, който го бе довел. Беше мил, забавен и не след много Спенс, който го гледаше отначало разсеяно, го заслуша с усмивка. Но аз не можех да се усмихна. Не бях дребнав, отдавна вече подозирах Ломекс, но при все това усещах, че в мене се надига мъчително отвращение. Ако се отнасяше до когото и да е другиго, само не до Спенс… мислех аз.
Не можех повече да издържа. Докато Ломекс продължаваше да говори, аз станах, смънках някакво извинение, излязох от кабинета и минах през хола в гостната.
Мисис Спенс бе застанала пред камината, сложила единия си крак върху месинговата преграда, облакътила се на плочата и загледала унесено отражението си в огледалото. Изглеждаше развълнувана, самодоволна, но изпълнена с тръпно безпокойство. Когато влязох и затворих вратата, тя се обърна бързо към мене.
— О, вие ли сте? Къде са другите?
— В кабинета.
Изглежда, тя отгатна по тона ми, че нещо не е в ред. Премига внезапно и ме погледна.
— Мисис Спенс — започнах най-после студено аз, — видях ви преди малко с Ломекс.
Тя пребледня леко, след това силно и гневно се изчерви.
— Следил сте ни значи?
— Не. Видях ви съвсем случайно.
Безмълвна, с пламнали от досада страни, тя търсеше напразно какво да каже. Аз продължих:
— Вашият съпруг е най-добрият ми приятел. И най-добрият човек на тоя свят. Не мога да ви наложа мнението си. Но моля ви да помислите за него.
— Да помисля за него ли? — извика тя. — А защо никой не помисли за мене? — Тя се задъха от внезапен изблик на дълбоко огорчение. — Имате ли представа какво съм преживяла през последните пет години?
— Бяхте достатъчно щастлива, преди да се появи Ломекс.
— Така ви се струва. Бях толкова нещастна.
— Защо се омъжихте за Нейл?
— Защото бях истинска глупачка, увлечена от чувства, състрадание и всеобщо одобрение… Такава мила девойка, такава прекрасна постъпка, така невероятно благородна! — Тя прехапа устни. — Понятие нямах на какво се обричам. О, отначало, докато траеше войната, всичко вървеше добре. Какви ли не развлечения. Музики, знамена, ставаха дори да ръкопляскат, когато влизахме в театър. Но всичко се свърши и забрави. Той не е вече герой, а плашило. Хората го зяпат. Децата крещят по улиците след него. Можете ли да си представите какво изпитвам аз? Някаква компания се смееше завчера зад гърба му на съседна маса в ресторанта, а аз просто потъвах в земята.
Смразен от дребнавостта й, аз я гледах като вкаменен, но все пак не отстъпих.
— Хората са понякога ужасно лоши. Няма защо да излизате. Вие имате прекрасен дом.
— Една къщурка в предградията! — отвърна презрително тя. — Не са ме отгледали за такъв дом. Дотегна ми, да, до смърт ми дотегна. Да стоя тук вечер след вечер — мога да викам от досада. Когато се сгодихме, смятахме, че ще остане на свободна практика. Представяте ли си го известен лекар с тази външност на инвалид? Повикаха го веднъж при едно болно момиченце по-надолу на нашата улица; когато се навел над леглото, детето щяло да припадне. Той ще си остане завинаги един лабораторен плъх.