В четвъртък през същата седмица, когато се връщах късно следобед в „Глоб“, забелязах в падащия полумрак на отсрещния тротоар фигура на мъж, която ми се стори позната. Щом ме видя, той прекъсна търпеливото си чакане и тръгна бавно към мене. Припомняйки си обстоятелствата, при които се разделихме, аз се задъхах, като познах Алекс Дюти.
Застанали един срещу друг, ние дълго мълчахме и за най-голяма моя изненада забелязах, че неговото колебание и вълнение са по-големи от моите. Най-после той започна бавно:
— Бих искал да ви кажа една дума, Робърт. Можем ли да влезем?
Въведох го през летящите врати, качихме се в стаята ми, той остави на пода кутията, която носеше под мишница, и седна на крайчеца на един стол. После, мачкайки коравата кръгла шапка в трудовите си ръце, втренчи в мене своя смутен чистосърдечен поглед.
— Роб… дойдох да ви поискам извинение.
Трябваше да направи усилие, за да изрече тия думи, но след като го стори, си отдъхна.
— Миналата седмица отидох в Далнейр. Бяхме прибрали всички играчки на Сайм и на жената хрумна да ги занесем на децата в болницата. Там разговаряхме надълго с управителката. Тя ни разказа поверително всичко. Много съжалявам, че ви укорих тогава, Робърт. Бих отрязал сега езика си за ония думи.
Просто не знаех какво да кажа. Всяка признателност ме е смущавала невероятно много. Но прекъсването на приятелството ми с Дюти ме бе огорчило и аз изпитвах облекчение, че той ме е разбрал. Подадох му ръка, без да продумам. Той я стисна като в клещи и по зачервеното му лице се разля бавно сериозна усмивка.
— Оправихме се значи, момко?
— Разбира се, Алекс.
— И ще дойдете да ловим заедно риба наесен, нали?
— Ако няма да ви бъде неприятно.
— Няма да ми бъде неприятно — отвърна бавно той. — Нали знаете, Роб, с време всичко се изглажда.
Настъпи кратко мълчание. Той потърка ръце и огледа изпитателно стаята.
— Продължавате ли изследванията си?
— Да.
— Добре тогава. Помните ли, че ви трябваха проби от мляко? Донесох ви няколко днес.
Аз се изправих на стола си, като че ме бе ударил електрически ток.
— Нова епидемия ли има сред животните?
Той кимна.
— Тежка ли е?
— Доста тежка, Роб. Пет крави престанаха да кърмят телетата си и умряха въпреки всичките ни грижи.
— И вие успяхте да ми вземете проби от млякото им? — Бях ужасно възбуден.
— И от петте. В стерилни съдове. — Той кимна към пакета, който бе оставил на пода. — В онова цинково сандъче.
Погледнах го, преизпълнен с признателност. Толкова зле ми бе вървяло досега, че просто не можех да повярвам на тази блестяща сполука.
— Алекс — извиках развълнувано аз, — нямате представа какво значи това за мене! Носите ми тъкмо това, което ми е необходимо…
— Тази работа не засяга само вас — отвърна сериозно той. — Ще ви кажа направо, Роб, че тя разтревожи ужасно всички ни в стопанството. Най-добрите стада изглеждат заболели. Управителят каза, че ако успеете някак да ни помогнете, непременно ще ви се отблагодари.
— Ще се опитам, Алекс. Обещавам ви, че ще се опитам. — Замълчах за миг, защото нямах сили да продължа. — Ако трябваше да търсите някакъв повод, за да се помирим… не бихте могли да намерите по-добър…
— Щом вие сте доволен, доволен съм и аз. — Той погледна големия си сребърен часовник. — А сега е време да тръгвам.
— Постойте още малко — настоях аз. — Да пийнем нещо.
С радост бих му дал всичко, каквото имах.
— Не, драги… трябва да хвана автобуса в шест и петнадесет. — Той ми се усмихна пак бавно и спокойно. — Повече от час чаках навън, докато дойдете.
Слязох заедно с него и с най-големи благодарности го изпратих. Почаках, докато едрата му фигура изчезна в тъмнината, и се върнах в хотела, изпълнен с бодрост и надежда.
Тъкмо се канех да побързам горе при сандъчето с проби от дриймските стопанства, когато видях на таблото писмо за мене. По почерка познах, че е от Джин. Грабнах го задъхан, изтичах горе, затворих вратата и скъсах с треперещи пръсти плика.