Драги Робърт,
Люк бе заминал за три седмици в Тайнкясъл. Затова получих писмото ви едва днес следобед и просто не зная как да ви отговоря сега. За да бъда откровена, не мога да отрека, че се зарадвах на писмото ви и че ми беше мъчно за вас. Може би не трябва да ви казвам това. Може би не трябва изобщо да ви пиша. Но около мене има новини, с които бих могла да се оправдая.
През последните няколко дни се явявам отново на изпити и при все че направих някои грешки, с радост ви съобщавам, че не изкарах много зле. Професор Кенерли беше като по чудо много добър. А вчера, след последния устен изпит ме отведе настрана и ми съобщи, че съм минала с отличие по всички предмети. Щастлива случайност, разбира се, но какво облекчение, все пак!
Раздаването на дипломите ще стане в края на семестъра, на 31 юли; дотогава смятам да изкарам един курс по тропическа медицина, който започва идната седмица в Сандерсъновия институт. Лекциите започват в 9 часа всяка сутрин и траят по един час.
Ваша
Издържала… издържала с отличие и й било мъчно… много мъчно за мене. Очите ми светнаха при тия думи, които се изляха като божествен балсам върху самотното ми сърце след толкова месеци скръб и лишения. Жалката ми стая се преобрази. Искаше ми да скачам, да се смея, да пея. Четях и препрочитах тия редове, които ми се струваха изпълнени с неповторима, нежна красота, само защото бяха писани от Джин. В писмото се долавяше скрит копнеж, който ме хвърли в невероятна възбуда и ми внуши план за бъдещото ми държане, а при тази мисъл кръвта нахлу в главата ми от сладостен трепет. Взех хартията, до която тя се бе докосвала неотдавна, и я притиснах до устните си.
IV
Сандерсъновият институт се намираше на отсрещния бряг на реката, в една доста откъсната част на града, между старопиталището и старата църква „Сент Енок“. Кварталът беше тих, а градините на площада „Сент Енок“ му придаваха почти извънградски изглед. Предната нощ бе валял тих пролетен дъжд и докато вървях по тротоара на Олд Джордж стрийт, във въздуха се носеше мирис на млади листа и трева. Топъл ветрец подухваше откъм реката и разлюляваше вейките на високите брястове, сред които чуруликаха врабци. Студената зимна прегръдка се бе разтворила внезапно, а от влажната земя, поемаща жадно слънчевите лъчи, лъхаше упоителна сладост, която ме изпълни с неизразим, почти мъчителен копнеж.
Пред старопиталището бе застанала стара продавачка на цветя. Спрях се внезапно и купих за шест пенса китка кокичета, които се подаваха от кошницата й. Стеснявайки се да ги нося открити, аз завих крехките цветенца в носната си кърпа и ги прибрах в джоба си. Когато се втурнах в двора на института и застанах пред аудиторията, старият часовник на църквата „Сент Енок“, опиянен сякаш от уханния въздух, удари весело десет пъти.
След няколко минути аудиторията започна да се изпразва. Нямаше повече от пет-шест души. Последна излезе Джин — разсеяна и сама. Беше в сиво — този цвят винаги й отиваше, а свежият ветрец обвиваше по-плътно роклята о снагата й и очертаваше още по-добре стройната, тънка фигурка. Устните й бяха полуотворени. Ръцете с извехтелите ръкавици стискаха тетрадка. Кротките кестеняви очи гледаха надолу.
Тя ги вдигна ненадейно, погледите ни се срещнаха, аз пристъпих към нея и улових и двете й ръце.
— Джин… най-после.
— Робърт.
Тя изрече името ми задъхано, сякаш се бореше смутено с угризения на съвестта си. Но лицето й светна, ярка руменина заля страните. Искаше ми се да я притисна в обятията си, но не посмях. Само заговорих дрезгаво.
— Колко е прекрасно, че те виждам пак!
Ние се гледахме в очите, без да продумваме, потънали в омагьосана забрава. Врабците цвъртяха в брястовете зад нас, далеко някъде покрай реката лаеше куче. Най-после, все още задъхан, аз промълвих:
— И тъй, ти издържа изпитите… и то с отличие. Поздравявам те.
— Не е нещо особено. — Тя се усмихна.
— Великолепно е. Това щеше да стане и по-рано, ако не беше моето пагубно влияние.
Тя се засмя стеснително. И двамата се засмяхме. Още държах ръцете й, като че изобщо нямах намерение да ги пусна.
— Напусна ли Далнейр? — запита тя.
— Да — отвърнах весело аз. — Изгониха ме. Виждаш какъв негодник съм. Сега работя през ден като помощник на един лекар в покрайнините на Тронгейт.
— А изследванията? — запита бързо тя.