Верен на обещанието си, при все че не беше лесно да го спазвам, нито веднъж не заговорих на Джин за любов. Разбирайки угризенията, които трябваше да преодолее, за да се съгласи да ми помага, бях решен да й докажа колко погрешно е било подозрението й, че не трябва да ми има доверие. Само по този начин можех да се оправдая и в нейните, и в своите очи.
В решителния ден наредихме последните епруветки за аглутинация и излязохме. Беше прекрасен четвъртък — следобед, последният ден от юни, и почти изплашени от това, което ни очаква при завръщането ни, не бързахме да напуснем височинката. Докато седяхме там, едно параходче тръгна далеко под нас за вечерния си рейс към островите из устието на реката и ние можехме да различим на задната палуба едва забележимите фигури на немски музиканти. Свиреха Щраусов валс. С развети знамена и разпенващи водата гребни колела параходчето се носеше весело по реката, докато изчезна от погледа ни. Но зад него остана да трепти шепотът на мелодията, достигащ до нас едва уловимо, сладостен и нежен като ласка. Прекрасен миг! Не смеех да погледна съседката си, но почувствах в замайващ проблясък как вълненията на тия дни, прекарани в съвместен труд, бяха почти неусетно задълбочили и засилили близостта ни. Сега вече разбрах, че тя ми е станала жизнено необходима.
Станахме да се приберем. Тази вечер не бях зает в амбулаторията, а поради важността на очаквания изход Джин бе наредила някак да остане в Уинтън до осем часа вечерта.
Часовникът удари пет, когато влязохме в нашата малка лаборатория. Сега или никога! Отидох до инкубатора, отворих вратичката и дадох рязко знак на помощницата си да извади решетката с епруветките. Те бяха двадесет и четири, изпълнени допреди няколко часа със съвършено бистра течност, която, ако опитът е сполучлив, трябваше да даде мътна утайка. Без да си поема дъх, наблюдавах тревожно как Джин изважда решетката. И ахнах веднага.
Във всяка епруветка се виждаше гъста бяла утайка. Не можех да проговоря. Обзет от внезапна слабост, аз седнах на кожената кушетка, а Джин продължаваше да държи решетката с епруветките и ме гледаше с преобразено лице.
Вярно беше значи: двата организма, смятани в продължение на двадесет и една години за два отделни и независими вида, се оказаха един и същ бацил. Да, аз доказах това. Тяхната идентичност бе доказана морфологически, чрез култури и аглутинации. Тази широко разпространена сред добитъка болест се предаваше много лесно на хората не само чрез пряк допир, но и чрез млякото, маслото, сиренето и всички видове млечни произведения. Банговата болест у животните, Брюсовата малтийска треска и епидемичната инфлуенца бяха едно и също страдание, причинено от един и същ бацил, който ние култивирахме в нашата лаборатория. Замаян, аз затворих очи. Ние бяхме установили фактически съществуването и причината на нова заразна болест у човека, и то не на някоя незначителна болест, засягаща само определена местност, но на тежко заболяване, което можеше да се превърне в епидемия, което предизвикваше продължително неразположение при своите по-леки и по-дълготрайни форми, и вземаше стотици хиляди жертви из всички страни в света. При тази мисъл гърлото ми се сви. Като Кортес на връх планината съзрях с удивителна яснота огромното значение на нашето откритие.
Мълчанието бе нарушено най-после от Джин.
— Чудесно — каза тихо тя. — О, Робърт, сега можеш да публикуваш всичко.
Аз поклатих отрицателно глава. Пред мене засия още по-величествено видение. Потискайки изблика на възторга си, правейки усилие да се държа скромно и достойно като истински учен, аз отговорих:
— Ние открихме болестта. И бацила, който я причинява. Сега трябва да намерим ваксина, която ще я лекува. Само когато намерим и нея, ще сме завършили напълно и окончателно задачата си.
Великолепна, замайваща мисъл. Очите на Джин заблестяха.
— Трябва да телефонираме на професор Чалис.
— Утре — казах аз. Изпитвах ревнивото чувство, че тържеството ни трябва да принадлежи засега само на нас.
Тя ме разбра навярно, а когато се усмихна, нов изблик на ликуване отнесе изведнъж и достойнството, и престореното ми спокойствие.