След пет минути една прислужница в широка черна рокля и колосана бяла престилка влезе мълчаливо с табла в ръце. Беше ниска, набита, почти джудже, със сиво безизразно лице и дебели крака, обути в черни чорапи.
— Благодаря, Сара — каза любезно Мейтланд. — Всичко изглежда чудесно. А сега да ви запозная с доктор Шенън. Сигурна съм, че ще се грижите добре за него.
Прислужницата не вдигна от килима тъпия си поглед. Само преви машинално крак в малък реверанс. После излезе, без да продума.
Проследих я с очи, след това погледнах многозначително и въпросително колежката си.
— Да — кимна нехайно Мейтланд. После загледа със своята предизвикателна, полунасмешлива усмивка как си наливам чаша кафе и започвам да ям сандвич. — Човек се чувства тук сравнително добре. Мис Индр, икономката ни, е много на място. Не възнамерявам впрочем да ви запозная с всички. Най-много ще се срещате с Полфри; всяка сутрин ще закусвате с него в източното крило на мъжкото отделение. Тук е и доктор Гудол… управителят… Негово жилище е къщата с червените капаци на прозорците, вляво от вашия вход.
— Не трябва ли да му се представя още тази вечер? — вдигнах глава аз.
— Ще му съобщя, че сте пристигнал — отвърна Мейтланд.
— Какви ще бъдат моите служебни задължения?
— Да правите утринна и вечерна визитация. Да замествате Полфри и мен през почивните ни дни. Да дежурите в столовата. От време на време в аптеката. Да бъдете полезен и приятен за добрите жители на нашия малък свят. Всичко това е твърде просто. Доколкото разбрах, вие правите някакви изследвания. Ще имате предостатъчно време за тях. Ето ви ключа.
Тя извади от джоба на палтото си един ключ, съвършено еднакъв с нейния, на също такава желязна верижка.
— Скоро ще свикнете да го използвате. Предупреждавам ви, че без него сте загубен в Истършоус. Пазете го.
Мейтланд ми подаде без насмешка големия старинен ключ, невероятно гладък и излъскан като сребро от дългогодишната употреба.
— Предполагам, че свършихме засега. Отивам да видя херцогинята. Много буйстваше, та има нужда от мъмрене и хероин.
След излизането й аз довърших вечерята си, която не приличаше никак на обичайната болнична храна и напълно съответстваше на това разкошно заведение. Чудех се дали да направя една обиколка, като използвам новия незаменим ключ. Когато се качвах с Мейтланд, забелязах на всяка площадка по стълбището по една махагонова врата с избледнял надпис и дебели стъкла, през които се виждаха дълги, слабо осветени коридори, стигащи тайнствено до друга врата и нови коридори.
Въпреки потвърдените вече уверения от страна на професор Чалис, че заведението е най-доброто от този род, все още ме смущаваше смътно безпокойство. Лекарите са склонни да се отнасят винаги малко недоверчиво към службата в приютите за душевноболни, като към нещо извън нормалния ред на нещата. И между психиатрите има, разбира се, великолепни хора, но има и явни чудаци, които стават все по-странни с течение на времето. Животът в тези заведения е лек и немалко отломки измежду лекарите попадат в него. Освен това, веднъж влязъл, човек не може лесно да се измъкне. Направо казано, някои душевни заболявания са „заразителни“ като инфекциозни болести.
Но аз трябваше да приема тези рискове. Станах рязко. Леглото ми, старателно приготвено за спане, разкриваше тънко и чисто бельо, каквото не бях имал досега. Взех чантата иззад дивана, извадих всичко и наредих колкото се може по-добре донесените учебници, книжа и малобройни жалки вещи. От неизвестния ми предшественик, който не бе си дал труда да изнесе цялото си имущество, бяха останали половин кутия цигари, овехтяла хавлия на червени черти, няколко романа и разни нехайно разхвърлени непотребни вещи.
Аз притежавах само една малка снимка в евтина рамка с паспарту — моментална снимка, направена в слънчев ден из блатата край Гаури: едно простодушно, откровено, загоряло личице, с развени от вятъра къдри и дръзко вирната брадичка… с тъмни засмени очи… Можеше ли да повярва човек?… Наистина засмени от странно, непринудено щастие. Дали се смееха и сега? Във всеки случай, когато оставих снимката на камината до часовника, те не ми отвърнаха с усмивка. Тогава отидох до библиотеката и със странно, втренчено изражение отбелязах на календара датата 31 юли.
В същия миг бързо почукване на вратата ме накара да трепна неволно и щом видях високата изправена фигура на прага, разбрах, че този посетител е управителят на болницата.