— Здравейте, драги доктор Робърт Шенън.
Озовал се бях пред неизчерпаемия извор на бъбривост и добродушие, вечно сияещия Лал Чатърджи.
— Какво рядко удоволствие да ви видя, сър! В „Ротсей“ чувстваме непрестанно отсъствието ви. Но следим, разбира се, с интерес кариерата ви. Какво блестящо събрание днес, нали?
— Да, наистина блестящо — съгласих се без въодушевление.
— Моля, моля, сър! Без пренебрежение към нашата Алма матер. — Забележките му се прекъсваха от кратки изръмжавания, когато някой от напиращото множество го блъснеше с лакът в корема. — При все че сам не се дипломирам днес — надявам се и това да стане скоро — това блестящо тържество много ме радва. Ни веднъж не съм го пропуснал през последните десет години. Елате, сър. Да се промъкнем ли напред и да си намерим две съседни места в първите редици?
— Аз мисля да почакам тук. Търся Спенс и Ломекс.
В това време огромният орган над нас гръмна и заглуши всички останали звуци; разбрала, че тържеството вече започва, нова вълна зрители нахлу в залата и ни раздели, повличайки Бабу към централната пътека.
Успях да запазя мястото си, докато ректорът произнесе краткото си слово и започна да „увенчава“ с докторска титла дългото шествие завършващи, подпомогнат от професор Ъшер, застанал до него с пергаментовите дипломи. Но тълпата не ми позволяваше да видя зрелището; всъщност и не исках да го видя изцяло, а само поглеждах към балкона, където седяха Ходн и семейство Лоу, които се усмихваха и ръкопляскаха, докато най-после почувствах, че не мога повече да ги понасям. Въпреки недоволството и съпротивата на хората около мен, аз се измъкнах от залата. В един ъгъл на покритата колонна галерия имаше телефонна кабинка; подчинявайки се на внезапен порив, влязох и позвъних в Института по патология. Спенс не беше там. Не можах да го намеря и у дома му. Телефонът звънеше, но никой не отговаряше.
След тази несполука излязох от кабинката и тръгнах полека по изтърканата каменна стълба към гардеробната на горния етаж. Оттук, срещу такса от половин гвинея, студентите вземаха под наем мантиите и шапчиците си и аз знаех, че след тържеството Джин ще дойде да върне заетите вещи. Това беше единственото място, където можех да се надявам, че ще я видя насаме, затова седнах да я чакам в един ъгъл до дългия дървен парапет.
Угнетен и разстроен от неизбежните ръкопляскания, които избухваха долу всеки тридесет секунди, аз потънах в още по-горчива мъка. Втурването на група студенти ме накара да вдигна внезапно глава и почти веднага зърнах между тях Джин, която тичаше по коридора с мантия върху новия кафяв костюм, с нови кафяви чорапи и обувки. Поруменяла от възбуда, тя разговаряше така оживено с друга девойка, че това моментно настроение прониза сърцето ми след няколкоседмичната раздяла. Защото аз я обичах и ми се щеше да я видя обляна в сълзи.
Тя не ме забеляза. Станах бавно, предпазливо и се спрях недалеко от нея. Бях до лакътя й, но тя не подозираше присъствието ми, а пък и аз не продумвах.
Това продължи няколко минути; после, както подаваше мантията си, тя се сепна изведнъж. Не бе ме видяла, но кръвта все пак се отдръпна бавно от лицето и шията й, които пребледняха. Стоя дълго време неподвижна, после, налагайки си сякаш невероятно, почти свръхчовешко усилие, обърна глава.
Погледнах я право в очите. Тя изглеждаше вкаменена.
— Не бях поканен, но все пак дойдох.
Дълго мълчание. Бледите й устни може би помръднаха за отговор, но тя не можа да го изговори. Аз продължих:
— Разполагаш ли поне с една свободна минутка? Бих искал да поговорим насаме.
— Сега съм сама.
— Но тук непременно ще прекъснат разговора ни. Не може ли да отидем някъде за малко? Струва ми се, че това е ставало и друг път.
— Моите близки ме чакат долу. Трябва да се върна веднага при тях.
При все че се разтапях цял от копнеж по нея, отговорих горчиво:
— Цели четири седмици бях далеч от пътя ти, не ти досаждах с присъствието си. Струва ми се, че имам право сега да поговорим малко.
Тя овлажни бледите си изсъхнали устни.
— Има ли смисъл?
Погледнах я безмилостно. Копнеех да я видя, а сега, когато бяхме най-после заедно, единственото ми желание беше да я нараня колкото е възможно по-дълбоко, търсех най-тежки и жестоки думи.
— Ще имаме поне възможност да си кажем сбогом. Сега, след като се дипломира, не се съмнявам, че ще бъдеш много доволна да се отървеш от мен. Знаеш навярно, че работя в Истършоус. Да. В приюта за душевноболни. Още по-ниско паднах в обществото.