Ломекс бе вече станал и ме погледна косо, с уморена усмивка, докато палеше цигарата си.
— Почувствахте ли как искаше да ни внуши да работим без отдих, докато го няма? Толкова много го обичам, че с мъка се разделям с него.
Блед, с вълнисти руси коси, разочарован поглед и почти цинично изражение, четири години по-възрастен от мен, Адриан Ломекс беше от ония щастливи хора, които привличат неусетно със своя жар и красота. Той беше единствен син на богата вдовица от Лондон и бе получил образованието си в Уинчестър и Оксфорд, които оставят обикновено своя отпечатък на възпитаниците си. След като завършил, възнамерявал да следва в чужбина, но междувременно бе избухнала войната и сега, поради някакво далечно родство между професор Ъшер и семейството му, бе дошъл в Уинтън да „изкара“ дванадесетмесечния си стаж в проучвания. Той имаше слабост към екзотичното, презираше високомерно много неща и отхвърляше всичко, което не може да се обясни с терминологията на естествените науки. Нехайният му скептицизъм подсказваше дълбок запас от знания, а със своето леко вдигане на рамене, презрителна усмивка и метафизически изрази често се опитваше да погуби напълно вярата ми. Себелюбив и превзет, той прикриваше разглезеното си тщеславие, като съзнателно не проявяваше никаква снизходителност към Спенс и към мене. А беше все пак безкрайно привлекателен. Подготвяйки се за блестяща кариера, той презираше усърдието, работеше на пристъпи и недоволен от изгнанието си, се стараеше да пропилява безгрижно щедрата си издръжка, като купуваше всичко най-хубаво, за да си нареди удобно и разкошно жилище.
Сега ровеше из шкафчето си, откъдето най-после извади весело бутилка бенедиктин.
— Това ми попадна. Да се почерпим по случая. Веднага.
Той извади запушалката и наля в три чисти мензурки щедри дози от златистото питие.
Нейл Спенс, третият представител в тима на професор Ъшер, не беше склонен към веселие. Като някой рак отшелник той се показваше само по изключение от черупката си. Едно от тия изключения бяха редовните седмични излизания със съпругата му. Но сега се присъедини дружелюбно към Ломекс.
Същото сторих и аз. Мисълта за дръзкото ми решение да използвам университетската лаборатория за собствените си опити ме изпълваше със свобода и възбуда, която стигаше почти до екзалтация и ми вдъхваше непобедимо желание да отпразнувам случая.
— За отсъстващите приятели! — Ломекс изпразни чашата си. — Между които и хер професор Хюго. Надявам се, че питието ви харесва. Моите уважавани колеги заслужават само най-хубави неща.
— Много хубаво — каза Спейс със своя спокоен и сериозен глас.
— Приготвят го монаси. — Ломекс обърна към мен насмешливия си поглед. — На вас, Шенън, трябва особено да ви хареса. Вие сте католик, нали?
— Да… разбира се — отговорих с обезоръжаваща самоувереност.
Ломекс напълни отново чашите, като се усмихваше с едва уловима подигравка.
— Аз пък мислех, Робърт, че сте човек на науката. А не е възможно да примирите Битието1 с учението за превръщането на видовете.
— Не се и опитвам. — Отпих глътка от загряващото приятно питие. — Едното е жалка действителност… другото — романтична тайна.
— Хм… — каза Ломекс. — А папата?
— Много добре се разбираме.
— Обичате ли го?
— Несъмнено. — Престанах да се усмихвам. Шегите на Ломекс на тая тема почти винаги ме ядосваха. — Признавам, че не съм примерен в това отношение… всъщност тъкмо обратното. Но все пак има нещо, от което не мога да се откажа… въпреки разума си, ако желаете… Не желаете да ви кажа, надявам се, че съжалявам за това.
— Съвсем не, драги колега — каза любезно Ломекс.
Нейл Спенс погледна часовника си.
— Почти шест. Мюриел трябва всеки миг да дойде!
Той извади кърпичка и започна да изтрива крадешком влагата в ъглите на устата си.
Една нощ, когато Спенс се бе поизправил непредпазливо във влажния мрак на окопа край Марна, за да отмори свитите си крака, един германски шрапнел бе избухнал и разтрошил долната му челюст; и при все че хирургът я бе закърпил чудесно с едно от ребрата му, последствията бяха явни: едно жалко обезобразено човешко лице. Брадичката заместена от сърдита резка, две стиснати устни, произлизащи от тоя белег — жестока противоположност на прекрасното широко чело, под което тъмните, почти наплашени очи се криеха несъзнателно. Обезобразяването беше още по-ужасно поради това, че по-рано Спенс е бил красив младеж, много ухажван на местните вечеринки, излети и състезания по тенис сред спокойното и безгрижно уинтънско общество.