В пет часа изпих чаша чай, и то с удоволствие. Всичките ми сетива изглеждаха притъпени. На табличката имаше нова бележка.
Мистър Смит от Института по патология ви телефонира в 3 часа. По неотложна работа.
Въпреки обзелия ме гнет изпитах смътна досада и учудване от тази настойчивост, но след това си спомних намека на Ъшер да изпрати при мен някакъв кореспондент от „Хералд“. Навярно Смит е бил натоварен да уреди тази среща. Но аз не можех да понеса такова нещо именно сега. Достатъчно време щеше да има за целта на вечерята в понеделник. Смачках бележката и я хвърлих в огъня.
Гудол ми бе дал отпуск за през целия ден. Така че не ми се налагаше да напускам стаята си. Потънал в тежък размисъл, броях часовете до девет вечерта. Тогава станах и телефонирах в Далнейрската болница. В състоянието на Джин не бе настъпила промяна. Не можеха да ми кажат нищо повече.
Смъртно уморен, тръпнещ от тревога, смятах, че ще бъде най-добре да се прибера, но невралгията беше толкова мъчителна, та знаех, че не ще мога да заспя. Тубата с аспиринови таблетки в банята ми беше празна. Слязох в аптеката и взех пирамидон. Когато се връщах през централния подземен коридор, видях, че отсреща идва една от сестрите. Беше Стенуей.
Тя беше сама и вървеше полека към трапезарията. Когато ме забеляза, се спря, облегна се небрежно на стената и ме зачака.
— Къде сте бил?
— Всъщност никъде.
— Държите се някак особено.
При все че говореше с привидно равнодушие, тя ме наблюдаваше внимателно. И добави:
— Не предполагате, надявам се, че сте ми липсвали.
— Не — отвърнах аз.
— Има предостатъчно други, с които мога да се разхождам.
— Да.
Настъпи мълчание. Погледнах я и отвърнах глава, обзет от смразяващо отвращение. За всичко настъпва възмездие, помислих аз, съжалявайки горчиво за ония мъчителни нощи, когато се промъквах покрай стените като крадец, за да отида в стаята й. Жалка поквара… безсмислена… без капка любов. Матовите лампи свистяха над нас и пръскаха изкуствен, призрачен светлик. Аз й бях съвсем безразличен. А тя, о, боже, ми беше толкова противна!
— Какво има? — заговори рязко тя, продължавайки да наблюдава промените в изражението ми.
И този път не отговорих. Тя изтълкува погрешно това мълчание и се усмихна предизвикателно.
— Току-що завърших дежурството. — Тя ме погледна нехайно. — Можете да дойдете, ако желаете.
— Не — отвърнах мрачно аз, загледан право пред себе си.
Явно смаяна, тя трепна от наранено самолюбие и бледото й лице се обля за пръв път от ненадейна, гневна руменина. Ново мълчание.
— Добре. — Тя сви рамене. — Не мислете, че сте ме засегнали. Но не идвайте да ме безпокоите, когато се случи да сте в друго настроение.
Тя ме погледна втренчено, с явно презрение, докато сянката на малката й глава се очерта като череп на стената; после се обърна и изчезна в коридора, а тракането на токчетата й по мозайката заглъхна постепенно.
Слава богу, свърших с нея. Върнах се в стаята си и се хвърлих на леглото. След малко пирамидонът подейства. Потънах в дълбок сън.
Когато се събудих на другата сутрин, се почувствах още по-зле. Сънят ми помогна само да посрещна това, което ме очакваше през този ден.
До обед изпълнявах как да е служебните си задължения, без да се срещам с Мейтланд или Полфри — напоследък свикнах да отбягвам останалите членове от персонала.
След един часа, като не смогвах вече да понасям неизвестността, телефонирах отново в Далнейр с тежко предчувствие. Обади се сестра Кеймерон. Гласът й беше весел, но тя винаги беше весела. Отговорът й беше същият. Никаква промяна. Болната продължавала да се бори. Без никаква промяна.
В изблик на добро чувство сестрата се опита да ме успокои.
— Във всеки случай, най-лошото не е настъпило още. Докато има живот, има и надежда.
Навън валеше пороен дъжд, който помрачаваше небето и хвърляше тежка сянка върху земята. Изкачих се бавно в стаята си. Когато влязох в полутъмния кабинет, видях, че някой седи на дивана пред камината. Запалих засенчената лампа на библиотеката и познах с мрачна изненада, че гостът ми е Адриан Ломекс.
Той посрещна продължителния ми мрачен поглед без да мръдне, с държане, което напомняше обичайното му високомерно спокойствие, но същевременно издаваше, че не е много сигурен как ще го приема.
— Ломекс — казах най-после аз, говорейки сякаш съвсем отдалеко. — Най-малко вас очаквах да видя тук.