— Е — каза изменникът, — смъртен си. Това вече го знам.
Планините сякаш нямаха край. Всеки хребет беше нова угроза, всяка клисура беше пропита с опасност. Той заобикаляше селцата отдалече, наближаваше ги колкото да пийне вода от каменните им цистерни. Менюто му се състоеше от гущери и от плодчетата на храстовидните елхи — малки ядки с цвят на месо. Избягваше местата, където следи от широки лапи бележеха пътеки в прахоляка. Една вечер откри кръг от изправени камъни с малка каверна под тях: изглеждаше идеалното място да се подслони за ден-два и да възстанови силите си, но през нощта го споходиха сънища така чужди и пълни с насилие, че щом се събуди, въпреки умората продължи нататък.
Отслабна, коланът от плетени кожени ленти провисна на кръста му. Подметките на сандалите му се изтъркаха, а огненият лък се разваляше постоянно. Времето изгуби значението си. Дните се застъпваха еднообразни. Всяка сутрин изменникът се събуждаше с мисълта: „Това вероятно ще е последният ден от живота ми. Вероятно, но само толкова.“
„Вероятното“ винаги се оказваше достатъчно. А после, един ден малко преди пладне, той застана омаломощен на поредния осеян с камънаци хребет и откри, че планинските възвишения са свършили. Просторните западни равнини се ширеха пред него, някаква река блестеше, заметната с плащ от дървета и зелена трева. Изглеждаше измамно близо. Сигурно щяха да минат още два дни, докато стигне дотам. Въпреки това изменникът седна на един голям грапав камък, обхвана с поглед простора и се разплака.
Докато наближаваше реката, нова тревога заби нокти в стомаха му. Преди седмици, когато се прехвърли тайно през стената на храма и избяга, мисълта да изчезне в някой многолюден град му изглеждаше примамлива перспектива в далечното бъдеще, за която да се кахъри, когато му дойде времето, ако изобщо дойде. А сега виждаше дим от стотици огньове да се издига над дърветата. Следите от диви животни ставаха все по-оскъдни. На два пъти бе зърнал хора да яздят гигантски коне в далечината. Расото му, прашно и мърляво, скъсаните му сандали и вонята на немитото му тяло внезапно му напомниха, че тази част от бягството му ще е точно толкова трудна и опасна, колкото всичко досега. Как щяха да посрещнат хората от Кешет един слязъл от планините дивак? Дали нямаше да го посекат на място?
Заобиколи отдалече крайречния град, изумен от размерите му. Никога не беше виждал толкова голямо селище. Дървените постройки с тръстикови покриви можеха да приютят хиляда души. Улиците бяха настлани с камъни. Той наблюдаваше града от храсталаците, като крадец.
Събра кураж при вида на една жена йему. А и беше много гладен. Жената работеше в градинката си между реката и пътя, отсам последните къщи. Беше с половин ръст по-висока от него и широка като вол в раменете. Бивните стърчаха от долната й челюст, завити нагоре под такъв ъгъл, че беше чудо как не пробождат бузите й при всяка по-широка усмивка. Гърдите й висяха над селска препаска не по-различна от онези, които носеха майка му и сестра му, само дето за изработката на тази бяха отишли три пъти повече кожа и плат.
Изменникът за пръв път виждаше човек, който не е първокръвен. Жената беше първото реално доказателство, че тринайсетте раси на човечеството наистина съществуват. Скрит в храстите, изменникът я гледаше как плеви лехата с дебелите си пръсти, гледаше я и се изпълваше с удивление.
Пристъпи напред преди смелостта му да се е изпарила докрай. Голямата й глава се вдигна рязко, ноздрите й се разшириха. Той вдигна ръка като човек, който моли за извинение.
— Простете — каза. — Аз… Закъсал съм. Надявах се да ми помогнете.
Очите на жената се свиха на цепки. Тя сви рамене като хищна котка, която се готви за бой. Хрумна му, че би било по-разумно първо някак да провери дали жената говори на неговия език и чак тогава да я заговаря.
— Идвам от планините — каза той и чу отчаянието в собствения си глас. Чу и още нещо. Недоловимото за слуха пулсиране на кръвта си. Дарът на паешката богиня, който внушаваше на жената да му повярва.
— Ние не търгуваме с първокръвни — изръмжа жената йему. — Още по-малко с първокръвни от ония трижди посрани планини. Махай се и си отведи хората.
— Нямам хора — каза той. Нещата в кръвта му се раздвижиха развълнувано. Нямаха търпение да влязат в употреба. Жената тръсна глава под въздействието на неговата открадната магия. — Сам съм. И невъоръжен. Вървя вече от… от седмици. Но мога да работя. Срещу малко храна и място, където да се наспя на топло. Само за тази нощ.