Отначало предположи, че човеците са забравили формите си — така, както и слушачите някога. Това породи моментално чувство за близост помежду им.
Сега, месеци по-късно, Ешонаи пееше мелодията на възхищението, докато помагаше с разтоварването на барабаните от фургона. Бяха пропътували дълго разстояние, за да видят родната земя на човеците, и всяка стъпка я оставяше все по-дълбоко впечатлена. Преживяването кулминира тук — в невероятния град Колинар и великолепния му дворец.
Подобният на пещера док за разтоварване от западната страна на двореца бе толкова обширен, че бе приютил двеста слушачи, след като бяха пристигнали, а още не беше пълен. Повечето слушачи нямаше да имат възможността да присъстват на пиршеството горе — където щеше да се сключи клетвеното съглашение между двата им народа, — но алетите все пак се бяха погрижили да нагостят с цели камари храна и питиета онези, които щяха да останат тук.
Тя слезе от фургона и огледа високия таван на дока за разтоварване, като си затананика мелодията на въодушевлението. Когато бе казала на Венли, че е решена да картографира света, си бе представяла, че ще открие дива природа — каньони и хълмове, гори и лаити, обрасли с растения и пълни с живот. А всъщност, всичко това я беше чакало през цялото това време — точно отвъд хоризонта.
А с него — и още слушачи.
Когато Ешонаи видя човеците за пръв път, бе забелязала малките слушачи, които ги придружаваха. Злочесто племе, принудено да остане постоянно в димна форма. Ешонаи предположи, че човеците се грижат за горките същества без песни.
О, колко невинни бяха онези първи срещи.
Поробените слушачи не представляваха някакво малко племе, а бяха огромен народ. А човеците не се бяха грижили за тях.
Човеците ги притежаваха.
Групата парши, както ги наричаха, се бяха скупчили малко встрани от пръстена работници на Ешонаи.
— Все искат да дойдат да помагат — изпя Гитгет в ритъма на любопитството и поклати глава, а рубините в брадата му проблеснаха в тон с ярките червени нюанси на кожата му. — Мъничките безритмени искат да се навъртат около нас. Усещат, че нещо не е наред с умовете им, казвам ти.
Ешонаи му подаде един барабан от дъното на фургона и също затананика любопитно. Скочи на земята и се приближи към групата парши.
— Помощта ви не е необходима — изпя тя в ритъма на мира и разпери ръце. — Предпочитаме да разтоварим барабаните сами.
Лишените от песен вдигнаха към нея мътни, безизразни очи.
— Вървете — изпя тя с мелодията на молбата и махна с ръка към близката трапеза, където слушачите и човеците-прислужници се смееха заедно, независимо от езиковата бариера. Човеците пляскаха в такт със старите песни, които слушачите бяха подели. — Забавлявайте се.
Неколцина от паршите погледнаха към песните и наклониха глави, но не помръднаха.
— Няма да стане — изпя Брианлия в ритъма на скептичността, като опря ръце на барабана пред себе си. — Те просто не могат и да си представят какво е да живееш. Те са само собственост, която други купуват и продават.
Ешонаи не знаеше какво да мисли за тази идея. Роби? Клейд, единият от Петимата, бе отишъл при робовладелците в Колинар и бе купил един човек, за да провери дали наистина е възможно. Дори не беше купил парш; имало беше и един алет за продан. Паршите явно бяха скъпи и се считаха за висококачествена стока. Обясниха това на слушачите, сякаш очакваха това да ги накара да се почувстват горди.
Тя си затананика любопитно и кимна настрани, вдигнала поглед към останалите. Гитгет се усмихна, запя в ритъма на мира и ѝ махна с ръка да тръгва. Останалите вече бяха свикнали с навика ѝ да се запилява нанякъде посред работа. Не беше като да е ненадеждна… Е, може и да беше така, но поне можеше да се разчита, че тя ще бъде такава.
Независимо от това, така или иначе скоро щяха да я очакват на празненството на краля; тя беше един от слушачите, които бяха усвоили монотонния човешки език най-добре. Удаваше ѝ се естествено, което беше предимство — така си беше спечелила мястото в това пътешествие, — но и проблем. Способността ѝ да говори човешки език я правеше важна, а на важните не можеше да се позволи да изчезват, за да проучват далечни страни.
Излезе от товарния отсек и пое нагоре по стълбището към същинския дворец, като се опитваше да погълне с поглед изкусните украси, изяществото, същинското чудо, което представляваше тази сграда. Красива и ужасна. Хора, които други купуваха и продаваха, поддържаха всичко чисто, но това ли беше предпоставката, която даваше на човеците възможността да създават такива велики произведения като издълбаните в колоните статуи или шарките, с които беше инкрустиран мраморният под?