Част първа
Обединени
Далинар * Шалан * Каладин * Адолин
1
Разединени и сломени
„Сигурен съм, че някои ще се почувстват застрашени от написаното тук. Някои може би ще се почувстват освободени. Повечето ще преценят, че щеше да бъде по-добре то изобщо да не съществуваше.“
Далинар Колин се появи във видението, застанал до спомена за мъртвото божество.
Изминали бяха шест дни, откакто войските му бяха пристигнали пред Уритиру — свещената, древна кула на Сияйните рицари. Бяха избегнали новата, унищожителна буря, като потърсиха прикритие през един древен портал. Свикваха с новия си дом, скрит в планините.
И все пак, Далинар се чувстваше така, сякаш не знае нищо. Не разбираше силата, срещу която се бореше, камо ли пък как би могъл да я победи. Едва му беше понятна бурята и ролята, която беше изиграла за завръщането на Пустоносните, древните врагове на човечеството.
И така, той последва виденията и дойде с намерението да изтръгне тайните на божеството — наречено Чест, или Всемогъщия, — което ги беше скрило тук. Това точно видение бе първото, което някога се бе явявало на Далинар. Започваше с него, изправен до образа на божеството в човешка форма. Двамата стояха на върха на стръмна скала, от която се откриваше гледка към Колинар: домът на Далинар, главното седалище на правителството. Във видението му градът бе разрушен от някаква незнайна сила.
Всемогъщия заговори, но Далинар не му обърна внимание. Той се беше превърнал в Сияен рицар, като се бе обвързал със самия Отец на Бурята — душата на бурята, най-могъщия дух на Рошар, — и беше установил, че вече може да привиква тези видения, когато пожелае. Вече беше чувал този монолог три пъти, и го беше повторил дума по дума пред Навани, за да го запише.
Този път Далинар се приближи към ръба на скалата и коленичи, за да огледа по-добре развалините на Колинар. Усещаше въздуха сух, прашен и топъл. Присви очи и се опита да различи някой детайл в хаоса от разрушени сгради, който би могъл да му подскаже нещо. Дори вятърните остриета — някога величествени, гладки скални формации, които откриваха безброй пластове различни скали, — бяха разбити на парчета.
Всемогъщия продължи с речта си. Виденията бяха като дневник — съвкупност от ярки послания и образи, които богът бе оставил след себе си. Далинар оценяваше помощта му, но точно сега се нуждаеше от подробности.
Огледа небето и забеляза леки вълнички във въздуха, които сякаш се вдигаха от някой нажежен камък в далечината. Трептене с размери на сграда.
— Отче на Бурята — заговори Далинар. — Ще ме заведеш ли долу, при развалините?
— Не ти е отредено да слизаш там. Това не е част от видението.
— Нека забравим какво ми е отредено за момент — настоя Далинар. — Ще го направиш ли? Ще ме пренесеш ли при развалините?
Отеца на Бурята изтътна, сякаш изръмжа под нос. Беше странно същество — някак свързано с мъртвия бог, но не съвсем същото нещо като самия Всемогъщ. Днес поне не говореше с гласа, който караше кокалите на Далинар да тракат.
За частица от секундата, Далинар се озова другаде. Вече не стоеше на върха на скалата, а долу, на полето пред разрушения град.
— Благодаря ти — каза той и закрачи през краткото разстояние, което го делеше от развалините.
Бяха изминали едва шест дни, откакто бяха открили Уритиру. Шест дни от пробуждането на паршендите, които се сдобиха с необичайни сили и очи, които светеха в червено. Шест дни от появата на новата буря — Вечната Буря, стихия от тъмни буреносни облаци и червени светкавици.
Някои от предводителите от армиите му смятаха, че всичко вече е приключило — че бурята е представлявала един изолиран катаклизъм. Но Далинар знаеше, че не е така. Вечната Буря щеше да се завърне скоро и да удари Шиновар, далеч на запад. След това щеше да премине през целия свят.
Никой не вярваше на предупрежденията му. Монарсите от страните като Азир и Тайлена признаваха, че от изток се е появила необикновена буря, но не смятаха, че тя ще се повтори.
Не можеха дори да предположат колко унищожително ще бъде завръщането ѝ. Когато се появи за пръв път, тя се сблъска с бурята и създаде уникално по рода си бедствие. Надяваше се, че няма да е толкова страшна, когато е само тя — но все пак си оставаше буря, която духа в грешна посока. И щеше да разбуди прислужниците-паршенди по целия свят и да ги превърне в Пустоносни.
— Какво очакваш да научиш? — попита Отеца на Бурята, когато Далинар пристъпи в пределите на града. — Това видение беше създадено, за да те отведе до ръба на скалата, където да разговаряш с Чест. Останалото е просто фон, като в картина.