Нехайство ще е да не благодаря на Том Дохърти, който ме остави да напиша тази книга. Заради вярата на Том в този проект си позволихме толкова дълъг роман. Може би Том ми даде в този случай повече, отколкото заслужавам; този роман (и обемът, с който се хвали, и броят на илюстрациите, които съдържа) е от вида, който би накарал повечето издатели да побегнат с пълна газ. Том е причината издателството Тор с постоянство да пуска подобни внушителни книги.
Предисловие към Летописите на Светлината на Бурята
Калак заобиколи един скалист хребет и сепнато спря пред тялото на умиращ гръмолом. Грамадното каменно животно лежеше на една страна, подобните на ребра израстъци от гърдите му бяха прекършени и натрошени. По форма, чудовището приличаше на скелет, от гранитните му рамене израстваха неестествено дълги крайници. Дълбоко в стреловидното лице, като разпален вътре в камъка огън, горяха червените петна на очите. Те гаснеха.
Макар и след толкова столетия, близката среща с гръмолома накара Калак да потрепери. Ръцете на звяра бяха дълги колкото човек. По-рано Калак беше убиван от подобни ръце и не бе приятно.
Разбира се, да умреш рядко беше приятно.
Обходи съществото и почна да подбира пътя си през бойното поле по-внимателно. Равнината бе осеяна с безформени скали и камъни, край Калак се издигаха каменни стълбове, земята бе покрита с тела. Малко растения вирееха тук.
Каменистите ридове и могили носеха многобройни белези. Някои бяха просто разбитите, опустошени места, където се бяха сражавали Повелителите на стихиите. По-рядко се натъкваше на напукани коруби със странни форми, от които гръмоломите се бяха изтръгнали от камъка и се бяха включили в боя.
Много от телата край него бяха човешки; много не бяха. Кръвта се смесваше. Червена. Оранжева. Лилава. Нито едно от телата около него не помръдваше, ала във въздуха бе надвиснал неясен покров от звуци. Стенания от болка, плач от мъка. Не звучаха победоносно. Над редките обрасли места или над камарите горящи трупове се кълбеше дим. Дори някои части от скалите пушеха. Прахоносните добре си бяха свършили работата.
Но аз оцелях, помисли Калак и сложи ръка на гърдите си, докато бързаше към мястото на срещата. Този път наистина оцелях.
Беше опасно. Когато умря, го пратиха обратно, нямаше как. Когато преживя Опустошението, също се очакваше да се върне обратно. Да се върне на мястото, от което се ужасява. Да се върне при болката и огъня. А ако решеше просто… да не отиде?
Опасни мисли, може би предателски. Калак ускори крачка.
Мястото на срещата се намираше в сянката на грамадно скално образувание, издигащ се в небето шпил. Десетимата го бяха определили преди сражението, както правеха винаги. Оцелелите трябваше да се доберат до там. Странно, но само един от останалите очакваше Калак. Йезриен. Нима всички осем бяха загинали? Възможно беше. Този път битката беше тъй жестока, от най-лошите. Врагът ставаше все по-твърд.
Не. Калак се свъси, щом пристъпи в основата на шпила. Тук гордо стърчаха седем прекрасни меча, забити в камъка. Всеки от тях бе превъзходно и изкусно изработен, с плавна форма, нашарен с глифи и мотиви. Разпозна всички. Ако господарите им бяха умрели, Остриетата щяха да са изчезнали.
Силата на тези Остриета надхвърляше дори Вълшебните мечове. Бяха единствени по рода си. Скъпоценни. Йезриен стоеше вън от пръстена от мечове и се взираше на изток.
— Йезриен?
Фигурата в бяло и синьо погледна към Калак. Дори след толкова столетия Йезриен изглеждаше млад — като мъж, който едва навлиза в тридесетата си година. Късата му черна брада беше спретнато подрязана, макар финото му облекло да бе опърлено и зацапано с кръв. Той сключи ръце зад гърба си, докато се обръщаше.
— Какво има, Йезриен? — попита го Калак. — Къде са другите?
— Тръгнаха. — Гласът на Йезриен беше спокоен, дълбок, глас на владетел. От векове не бе носил корона, ала кралските му обноски си оставаха. Винаги изглеждаше така, сякаш знае какво да прави. — Може да го наречеш чудо. Този път умря само един от нас.