Докато размишляваше, някакво улично хлапе дръпна препаската му, смъкна я и се разсмя. Хвърли я на приятелчетата си и веднага офейкаха.
Аксис поклати глава.
— Ама че беля — рече той, докато струпаните наоколо хора почнаха да зяпат и да мърморят. — Наблизо има стражи, предполагам? Ах, да. Четирима. Прекрасно.
Стражите вече крачеха към него, златните им коси бяха дълги до раменете, а лицата им бяха строги.
— Хубаво — рече си Аксис и направи последния запис, тъкмо когато един от стражите го спипа за рамото. — Излиза, че ми се отваря още една възможност да потърся духчетата на пленничеството.
Чудно беше, че тези духчета все му се изплъзваха през годините, въпреки че много пъти беше попадал в затвора. Почнал беше да ги приема за мит.
Стражите го помъкнаха към градската тъмница, но това му беше напълно безразлично. Две нови духчета за два дни! При такива темпове щяха да са му нужни още само няколко века да довърши изследването си.
Прекрасно наистина. Пак почна да си свирука.
I-6
Произведение на изкуството
Сет, син на сина на Валано, неверен от Шиновар, беше приклекнал върху висок каменен перваз в някакъв комарджийски бордей. На перваза би трябвало да има фенер. Дългото наметало на Сет покриваше и краката му, и камъка, и той като че висеше от стената.
Наблизо светлините бяха малко. Макек обичаше слугата му да стои прикрит в сянката. Сет носеше прилепнали черни дрехи под наметалото, долната част на лицето му беше покрита с маска; всичко това беше измислено от Макек. Наметалото беше прекалено широко, а дрехите — прекалено тесни. Ужасно облекло за убиец, но Макек искаше драматизъм, а Сет се покоряваше на заповедите на господаря си. Винаги.
Може би в драматизма имаше нещо полезно. Като показваше само очите и голата си глава, Сет притесняваше минувачите. Шински очи, твърде кръгли, малко прекалено големи. Тукашните хора ги оприличаваха на очите на дете. Защо това ги тревожеше толкова?
Недалеч от него група мъже с кафеви наметки седяха, бъбреха и триеха палците и показалците си. Между пръстите им се издигаше дим и се чуваше леко припукване. Хората разправяха, че търкането на огнен мъх прави ума по-възприемчив на мисли и идеи. Сет опита веднъж и това му докара само главоболие и мехури на пръстите. Ала получеше ли човек мазоли, явно изпитваше и еуфория.
В средата на кръглото помещение се мъдреше бар, където се предлагаха разнообразни напитки на разнообразни цени. Бар дамите бяха във виолетови роби с дълбоки деколтета и отворени отстрани. Скритите им ръце бяха разголени, което мъжете от страната Бав, потомствени воринци, намираха крайно предизвикателно. Колко странно. Виждаше се просто ръка.
Наоколо се провеждаха разни игри. Нямаше открит хазарт — не се хвърляха зарове, не се правеха залози на карти. Играеше се на троши-врат, имаше борби на плоски рачета и — колкото и да е чудно — игри за отгатване. Това беше друга особеност на воринските народи; те избягваха открито да гадаят за бъдещето. В играта на троши-врат например, имаше хвърляния, но играчите не се обзалагаха за крайния резултат. По-скоро — за ръката, която ще им се падне след поредното хвърляне и теглене.
Сет не намираше смисъл в разликата между двете, но тази особеност беше дълбоко вкоренена у воринците. Дори тук, в една от най-долните дупки в града, където жените ходеха с голи ръце, а мъжете говореха открито за престъпления, никой не рискуваше да обиди Вестителите с желанието си да узнае бъдещето. Даже предсказването на бурите караше мнозина да се чувстват неудобно. В същото време преспокойно си ходеха по камъните и използваха Светлина на Бурята за осветление в ежедневието. Не обръщаха внимание на духовете на нещата, които живееха около тях, и ядяха каквото им хрумне всеки ден.
Странно. Толкова странно. И все пак, това беше неговият живот. Напоследък Сет започна да се съмнява в някои от ограниченията, към които се беше придържал така строго. Как можеха хората тук, на изток, да не ходят върху камъка? Из техните краища нямаше почва. Как тогава можеха да се измъкнат и да не тъпчат камъните?
Опасни мисли. Начинът на живот беше единственото, което му оставаше. Ако се усъмнеше в Каменния шаманизъм, нямаше ли да стигне и дотам, че да се усъмни в същността си на Неверен? Опасно, опасно. Макар че убийствата и греховете му го осъждаха на проклятие, поне душата му след смъртта щеше да бъде предадена на камъните. Той щеше да продължи да съществува. Наказан, измъчван, но не и прогонен в нищото.