Сет вдиша дълбоко и се зареди със Светлина от сферите в кесията си. Започна да сияе, от кожата му се надигна светеща пара. В тъмнината тя беше доста видима. Сили като неговите не бяха предназначени за извършване на убийства; някога Повелителите на стихиите се бяха сражавали денем, бяха отблъсквали нощта, а не я бяха прегръщали.
Но не това беше мястото на Сет. Просто щеше да му се наложи да се постарае повече, за да остане незабелязан.
Десет удара на сърцето след преминаването на стражите, Сет се Оттласна на стената. Сега тя стана долу за него и той можеше да тича отстрани по каменното укрепление. Когато стигна горе, скочи напред и после се Оттласна леко назад. Преметна се ловко оттатък и пак се Оттласна на стената. Заслиза със залепени на камъка нозе и с лице към земята. Сетне затича и отново се Оттласна надолу, като последните няколко стъпки просто падаше.
Градините бяха пълни с насаждения от шистокори, разположени терасовидно. Сет се сниши и внимателно започна да се придвижва сред подобната на лабиринт растителност. На входа на сградата имаше стражи, които оглеждаха терена в светлината на сфери. Колко щеше да е лесно да се втурне натам, да поеме Светлината на Бурята и да потопи пазачите в мрак, преди да ги убие.
Но Макек не му беше наредил изрично да причинява много смърт. Гавашав трябваше да бъде убит, но Сет можеше да избира как. И той се спря на начин, който не изискваше убийството на стражите. Когато имаше възможност, Сет винаги постъпваше така. Само това му помагаше да запази последните остатъци от човечност у себе си.
Стигна до западната стена на къщата и се оттласна върху нея, а оттам — на покрива. Той беше дълъг и плосък, с лек източен наклон — това не беше нужно в лаит, но хората на изток все се съобразяваха с бурите. Сет бързо отиде до задната част на сградата — тук малък каменен купол покриваше по-ниската част от къщата. Скочи върху купола, от тялото му струеше Светлина. Прозрачна, ярка, първична. Като призрачно отражение на огъня, който бушуваше вътре в него и поглъщаше душата му.
В тишината и мрака призова своя Меч и с него проряза отвор в купола. Държеше острието под такъв ъгъл, че отрязаното парче камък да не падне вътре. Спусна ръка и зареди каменния кръг със Светлина, после го Оттласна към северозападния дял на небето. Да се Оттласне предмет към толкова далечна точка беше възможно, но неточно. Все едно опитваш да стреляш с лък на голямо разстояние.
Отстъпи, когато камъкът се откъсна от купола и започна да лети нагоре във въздуха. От него струеше Светлина, докато се носеше към приличните на капки боя звезди. Сет скочи в дупката и веднага се Оттласна на тавана. Завъртя се във въздуха и стъпи точно до отвора, който беше изрязал. Все едно стоеше на дъното на грамадна каменна купа, а през отвора се виждаха звездите.
Пристъпи по стената на купата и се Оттласна надясно. За секунди се озова на пода и се преориентира така, че куполът да е горе. В далечината чу слабо пукане — Светлината в камъка беше свършила и той беше паднал на земята. Сет го беше насочил извън града и се надяваше да не е причинил по случайност нечия смърт.
Сега вниманието на стражите щеше да се насочи в търсене на източника на необикновения звук. Сет вдиша дълбоко и прие Светлината от сферите във втората кесия. Струящата от него Светлина стана по-ярка и му позволи да огледа помещението, в което се намираше.
Както очакваше, то беше празно. Това беше рядко използвана зала за празненства, с празни мангали, маси и пейки. Беше спокойно, тихо и влажно. Като в гробница. Бързо плъзна Меча между вратата и касата и сряза резето. Отвори. Излъчваната от него светлина му позволи да огледа мрачния коридор оттатък.
Когато започна да служи на Макек, Сет избягваше да ползва Вълшебния меч. Ала задачите ставаха все по-сложни и той беше принуден да прибегне до това оръжие, за да не причинява ненужна смърт. Сега слуховете за него вече прераснаха в приказки за прорязани в камъка дупки и за мъртъвци с изгорени очи.
Макек почна да вярва в слуховете. Още не беше поискал Сет да предаде Меча — стореше ли го, щеше да открие какво е второто деяние, забранено на Неверния. От него се изискваше да носи Меча до смъртта си. После каменните шамани щяха да си го върнат от убиеца му.