Вървеше по коридорите. Не се тревожеше, че Макек би му отнел Меча, но истински се притесняваше от нарастващата дързост на този господар на крадците. Колкото по-успешно действаше Сет, толкова по-нагъл ставаше Макек. Колко ли време оставаше, преди той да престане да използва Сет за премахването на разни дребни съперници и да го прати да убива Броненосци и важни светлооки? Колко ли време оставаше, преди някой да направи връзката? Шински убиец с Вълшебен меч, с тайнствени сили и крайно ловък? Може ли това да е печално известният Убиец в бяло? Макек можеше да отклони алетския крал и неговите върховни принцове от войната им в Пустите равнини и да ги стовари върху Я Кевед. Хиляди щяха да загинат. Кръвта щеше да се лее като дъжд при буря — гъста, всепроникваща и разрушителна.
Продължи да тича бързо по коридора, приведен ниско и стиснал Меча назад, с острието зад гърба. Тази вечер поне щеше да убие човек, който си заслужаваше смъртта. Не беше ли тук прекалено тихо? Откак слезе от покрива, Сет не беше забелязал жива душа. Да не би Гавашав да е тъй глупав, че да остави всички стражи отвън и да се оттегли в спалнята си неохраняван?
Никой не пазеше вратите на господарските покои в края на късия коридор. Там беше тъмно. Подозрително.
Сет се прокрадна към вратите и се ослуша. Нищо. Постоя малко и се огледа. Голямо стълбище водеше към втория етаж. Сет притича и отряза с Меча парче дърво от крайната колона на перилата. Беше колкото малък пъпеш. Няколко замахвания с Меча и отряза от завесата на един прозорец парче колкото наметало. Сет бързо се върна при вратите и зареди дървената сфера със Светлина, даде й Основно Оттласване и я насочи на запад, право пред себе си.
Прокара Острието в цепнатината между вратите и отвори едното крило. Дали Гавашав беше излязъл? Къде би отишъл? Този град още не беше безопасно място за него.
Сет загърна дървената топка в плата, вдигна я и я хвърли. Тя се понесе напред, към далечната стена. С драперията приличаше малко на човек с наметало, който тича поприведен през стаята.
Нямаше скрити пазачи, които да я ударят. Куклата отскочи от някакъв затворен прозорец, после провисна от стената. Продължи да излъчва Светлина.
В нея се разкри малка масичка, върху която имаше някакъв предмет. Сет присви очи и опита да определи какво е това. После крадешком влезе в стаята и се приближи.
Да. На масичката се мъдреше една глава. А лицето беше на Гавашав. Сенките от Светлината придаваха на мрачните черти още по-злокобен израз. Някой беше изпреварил Сет с убийството.
— Сет, сине на Нетуро — продума някой.
Сет се обърна, завъртя Меча и зае отбранителна позиция. В мрака в далечния край на стаята стоеше някой.
— Кой си ти? — попита Сет. Ореолът му от Светлина стана по-ярък, когато спря да сдържа дъха си.
— Доволен ли си, Сет, сине на Нетуро? — отвърна гласът. Мъжки глас, дълбок. Какъв беше този акцент? Мъжът не беше веден. Алет? — Доволен ли си от тези прости престъпления? Да извършваш безсмислени убийства из разни забутани миньорски села?
Сет не отговори. Огледа стаята в търсене на раздвижване из другите сенки. Като че ли нямаше никой друг.
— Наблюдавах те — продължи гласът. — Пращаха те да заплашваш дюкянджии. Убиваше разбойници, които бяха толкова незначителни, че даже властите не се интересуваха от тях. Показваха те, за да впечатляват уличниците, като че те са важни светлооки дами. Какво похабяване.
— Правя каквото господарят ми поиска.
— Похабяват те. Предназначението ти не е да тормозиш и да извършваш разни дребни убийства. Да те използват така е като да впрегнат ришадийски жребец в някоя раздрънкана пазарска каруца. Или да кълцат зарзават с Вълшебен меч. Или да използват най-фин пергамент за подпалки, та да си подгреят водата за баня. Това е престъпление. Ти си произведение на изкуството, Сет, сине на Нетуро. Ти си божество. А Макек всеки ден хвърля тор по тебе.
— Кой си ти? — повтори Сет.
— Поклонник на изкуствата.
— Не ме назовавай с името на баща ми — рече Сет. — Той не трябва да бъде унижаван от връзката с мен.
Дървеното кълбо на стената най-после изчерпа Светлината и тупна на пода, а платът позаглуши шума.
— Добре — отговори гласът. — Но нима не се изпълваш с негодувание от това лекомислено ползване на уменията ти? Нима не си обречен на величие?
— В това да убиваш няма величие. Говориш като кукори. Великите мъже създават храна и облекло. Този, който преумножава, трябва да се почита. А аз съм този, който отнема. Поне когато убивам хора като този тук, мога да се престоря, че от мен има полза.