— Не знам. Хора. Не тези тук. Други хора.
— Къде?
Тя посочи с прозрачното си пръстче на изток.
— Там. Много хора. Много и много.
Каладин се изправи. Не можеше да си представи, че духчето може добре да мери разстояние и да брои. Да…, Каладин хвърли поглед натам и заразглежда хоризонта. Това е дим. От комини? Долови го във вятъра; ако не беше дъждът, щеше да го усети по-рано.
Трябваше ли да се вълнува за това? Нямаше значение къде е роб — все щеше да е роб. Беше приел този живот. Сега това беше неговият път. Не се грижи, не се тревожи.
Все пак гледаше навън с любопитство, когато фургонът се изкачи на един хълм и така робите можеха добре да видят какво има напред. Това не беше град. Беше по-просторно, по-голямо. Огромен военен лагер.
— Велики Отче на Бурите… — прошепна Каладин.
Десет армии бяха разположени по характерния за алетите начин — кръгово, по роти, цивилните в най-външния кръг, наемниците след тях, гражданите войници в следващия кръг и в центъра — светлооките офицери. Настанили се бяха в няколко огромни прилични на кратери образувания с почти правилна форма, само страните им бяха назъбени. Като черупка на счупено яйце.
Каладин беше напуснал почти същата армия преди осем месеца. С тази разлика, че армията на Амарам беше далеч по-малобройна. Тази се простираше на мили по скалите и достигаше далече на север и на юг. Хиляда знамена с хиляда двойки родови глифове гордо се развяваха на вятъра. Имаше някакви палатки, предимно вън от войските, а повечето войници бяха настанени в големи каменни казарми. Значи тук имаше Превръщатели.
В лагера право пред тях се вееше знаме, което Каладин познаваше от книгите. Тъмносиньо с два бели глифа — кок и линил — стилизирани като меч пред корона. Домът Колин. Кралската фамилия.
Каладин със страхопочитание погледна оттатък войските. Пейзажът на изток беше точно такъв, какъвто бе слушал да го описват в десетките различни истории за кампанията на краля срещу предателите паршенди. Грамадна насечена равнина от скали — толкова широка, че той не можеше да съзре другия край — нацепена и прорязана от отвесни пропасти, разломи с ширина от по двадесет-тридесет стъпки. Бяха толкова дълбоки, че изчезваха в тъмнината, и образуваха нащърбена мозайка от неравни плата. Някои големи, други малки. Просторната равнина приличаше на тепсия, която е била счупена и парченцата й — събрани наново с малки фуги помежду им.
— Пустите равнини — прошепна Каладин.
— Какво? — попита вятърното духче. — Какво има?
Каладин с усмивка поклати глава.
— Посветих години на опити да се добера до това място. Това искаше и Тиен, поне накрая. Да дойдем тук, да се сражаваме в кралската армия…
И сега Каладин беше тук. Най-сетне. Случайно. Досмеша го заради тази нелепост. Трябваше да забележа. Трябваше да разбера. Въобще не сме вървели към брега и тамошните градове. Идвали сме насам. На война.
Мястото би трябвало да е подчинено на алетските закони и правила. Според неговите очаквания Твлкав би желал да ги избегне. Ала тук вероятно би получил и най-добрите цени.
— Пустите равнини? — каза един от робите. — Наистина ли?
Останалите се скупчиха наоколо и почнаха да надзъртат навън. В неочакваното вълнение като че ли забравиха страха от Каладин.
— Наистина са Пустите равнини! — рече друг. — Това е армията на краля!
— Може би тук ще намерим справедливост — додаде трети.
— Чувал съм, че домашните прислужници на краля си живеят като най-богатите търговци — обади се друг. — Значи и робите му добре я карат. Ще се намираме на воринска земя; даже ще имаме заплата!
Поне това беше вярно. Когато работеха, робите трябваше да получават малка заплата — половината от плащането на свободните работници, което пък бездруго често беше далеч по-малко, отколкото би взел пълноправен гражданин за същата работа. Но все пак беше нещо, и се изискваше по алетския закон. Само на ардентите — които така или иначе не бива да притежават нищо — не трябва да се плаща. Е, на тях и на паршите. Паршите обаче бяха повече животни, отколкото друго.
Робът можеше да внася заплатата си за покриване на робския дълг и след дългогодишен труд да заработи свободата си. На теория. Спътниците на Каладин продължиха да бърборят, докато фургоните се спускаха по наклона, но той самият се оттегли в дъното. Предполагаше, че възможността за изплащането на робската цена е някаква измама, целяща да държи робите кротки. Дългът беше огромен, далеч по-голям от цената на роба, и на практика беше невъзможно да се изплати.