Пролог
Да убиеш
„Човешката любов е хладна като планински поток само три стъпки след леда. Ние му принадлежим. О, Отче на Бурята… ние му принадлежим. Само подир хиляда дни ще дойде Вечната Буря.“
Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, бе облечен в бяло в деня, когато щеше да убие крал. Бялото облекло беше в традицията на паршендите, чужда за него. Но той постъпи както повеляваха господарите му и не поиска обяснение.
Седеше в голямо каменно помещение, нажежавано от огромни мангали, които хвърляха ярка светлина върху пируващите и образуваха по кожата им капчици пот, а те танцуваха, пиеха, викаха, пееха и пляскаха. Някои падаха със зачервени лица по пода — пирът им идваше в повече, стомасите им се оказваха слаби мехове. Приличаха на мъртви, поне докато приятелите им не ги отнасяха от празничната зала в приготвените легла.
Сет не се поклащаше в ритъма на барабаните, не пиеше сапфирено вино и не стана да танцува. Седеше на пейка в дъното, тих слуга в бяла роба. Малцина на пира по случай подписването на договора го забелязаха. Беше само слуга, а и хората от народа шин лесно можеха да бъдат подминати. Повечето тук, на изток, смятаха рода на Сет за кротък и безобиден. Общо взето, имаха право.
Барабаните подеха нов ритъм. Ударите разтърсиха Сет като четири туптящи сърца, изтласкващи вълни невидима кръв из залата.
Господарите на Сет — презирани от жителите на по-цивилизованите кралства като диваци — седяха на свои маси. Кожата им беше черна, изпъстрена тук-там с червено. Наричаха ги паршенди, бяха сродни на по-кротките робски племена, познати в по-голямата част от света като парши. Странно. Те самите не се назоваваха паршенди — това беше алетското им название. Приблизително означаваше „мислещи парши“. Явно никой не приемаше това като обида.
Паршендите бяха довели музикантите. Първо светлооките алети се поколебаха. За тях барабаните бяха груби инструменти за прости тъмнооки хора. Но виното погубваше и традицията, и приличието, и сега алетските първенци танцуваха в забрава.
Сет се изправи и започна да си проправя път през помещението. Пиршеството бе траяло дълго; дори кралят се беше оттеглил преди часове. Но мнозина все още празнуваха. Както вървеше, Сет беше принуден да заобиколи Далинар Колин, родния брат на краля, който се беше проснал пиян върху малка масичка. Застаряващият, но все още як мъж продължаваше да отпъжда с махване на ръка онези, които опитваха да го накарат да си легне. Къде ли беше Ясна, дъщерята на краля? Неговият син и наследник Елокар седеше на високата трапеза и водеше празненството в отсъствието на баща си. Разговаряше с двама мъже — тъмнокож азиш със странно парче светла кожа на лицето и слабоват човек с вид на алет, който все се озърташе през рамо.
Сътрапезниците на престолонаследника нямаха значение. Сет се държеше далеч от него, до стените, и подмина барабанистите. Около тях из въздуха се стрелкаха музикални духчета и приемаха формата на въртящи се прозрачни панделки. Когато Сет подмина барабанистите, те го забелязаха. Скоро щяха да се оттеглят заедно с всички останали паршенди.
Не личеше да са обидени. Не личеше да са ядосани. И при все това щяха да нарушат договора, който беше в сила едва от няколко часа. Нямаше смисъл. Но Сет не задаваше въпроси.
Към края на помещението той премина край редици нетрепващи лазурни светлини, които изникваха в ъгъла между стената и пода. В тях имаше сапфири, заредени със Светлина на Бурята. Богохулно. Как можеха хората по тези земи да ползват нещо толкова свято просто за осветление? И по-лошо — за алетските учени се говореше, че са близо до създаването на нови Вълшебни мечове. Сет се надяваше това да е просто самозалъгване и хвалби. Защото, ако наистина се случеше, светът щеше да се промени. Вероятно така, че хората във всички страни — от далечния Тайлена до извисяващата се Я Кевед — щяха да говорят алетски на децата си.
Величави хора бяха тези алети. Дори и когато бяха пияни, у тях имаше естествено благородство. Високи и добре сложени, мъжете носеха тъмни копринени дрехи, закопчани от двете страни на гърдите и изкусно избродирани със злато и сребро. Всеки от тях приличаше на генерал на бойното поле.