Пламтящ от свещена енергия, Сет се обърна към стражите. Те видяха как от него изтича Светлина на Бурята, струйки от нея се виеха от кожата му като светещ дим. Водещият страж примигна и се свъси. Сет беше сигурен, че човекът не е виждал подобно нещо преди. Сет беше убивал всеки газещ по камъка, който беше виждал какво може да стори — доколкото му беше известно.
— Какво… какво си ти? — Гласът на стража беше изгубил увереността си. — Дух или човек?
— Какво съм аз? — прошепна Сет и малко Светлина се процеди от устните му, докато гледаше по коридора край стража. — Аз съм този, който… съжалява.
Сет трепна, Оттласквайки се към една далечна точка надолу по коридора. Светлината на Бурята избухна в него като проблясък, охлади кожата му и земята веднага престана да го привлича надолу. Обратното — той беше притеглен към онази точка — като че ли нейната посока внезапно бе станала за Сет долу.
Това беше Основно Оттласкване, първият от трите вида Оттласкване. Даваше му способността да манипулира онова, което държеше хората върху земята, било то сила, дух или божество. Чрез това Оттласкване можеше да прикрепва хора или предмети към различни повърхности или да ги отправя в разни посоки.
От гледната точка на Сет сега коридорът беше дълбока шахта, в която той падаше, а двамата стражи стояха на една от стените. Те бяха ужасени, когато краката на Сет ги удариха — всеки с по един крак в лицето — и ги отхвърлиха. Сет отмести поглед и се Оттласна на пода. От него струеше Светлина. Подът на коридора отново стана долу и той се приземи между двамата стражи, дрехите му проскърцаха и от тях се посипа скреж. Изправи се и започна да призовава своя Вълшебен меч.
Единият от стражите затърси копието си. Сет се пресегна надолу и докосна рамото на войника, докато гледаше нагоре. Съсредоточи се върху една точка над него, повели на Светлината да излезе от неговото тяло и да влезе в стража и Оттласна горкия човек към тавана.
Стражът изскимтя от ужас, когато за него горе стана долу. Светлината очерта контурите му, той се блъсна в тавана и изпусна копието си. То не беше пряко Оттласнато и изтрополи по пода край Сет.
Да убиеш. Това беше най-големият от греховете. Ала ето го Сет Неверния, богохулно гази върху камък, използван за градеж. И това нямаше да спре. На Неверния беше забранено да отнема само един живот. Своя собствен.
На десетия удар на сърцето Вълшебният меч падна в очакващата го ръка на Сет. Той се образува като от мъгла, по дължината на метала проблясваха водни капки. Неговият Вълшебен меч беше дълъг и тънък, заострен от двете страни, по-малък от повечето други. Сет замахна с него, проряза линия в каменния под и премина през шията на втория страж.
Както винаги, Вълшебният меч уби странно; макар да преминаваше леко през камък, стомана или какъв да е неодушевен предмет, металът се замъгляваше при допира с жива кожа. Премина през шията на стража без следа, ала щом това се случи, очите на човека запушиха и загоряха. Почерняха, обърнаха се навътре и той падна напред, мъртъв. Вълшебният меч не режеше жива плът; той прекъсваше самата душа.
Горе първият страж остана бездиханен. Успял беше да застане на крака, ако и да бяха побити в тавана на коридора.
— Мечоносец! — викна той. — Мечоносец напада залата на краля! На оръжие!
Най-после, помисли Сет. Начинът, по който той използваше Светлината, беше неизвестен на стражите, но те разпознаваха Вълшебен меч, щом го зърнеха.
Сет се наведе и взе падналото отгоре копие. При това изпусна дъха, който сдържаше от поемането на Светлината на Бурята насам. Поддържаше го дотогава, но двете лампи нямаха много Светлина, така че скоро щеше да му се наложи да диша отново. Вече не сдържаше дъха си и Светлината започна да се оттича по-бързо.
Сет опря дръжката на копието в пода, после погледна нагоре. Стражът горе спря да вика, широко отвори очи, когато краищата на ризата му взеха да се обръщат надолу, щом земята под него възвърна надмощието си. Издигащата се от тялото му Светлина трепна.
Сведе очи към Сет. Към копието, което сочеше право към сърцето му. От каменния таван наоколо изпълзяха виолетови духчета на страха.
Светлината свърши. Стражът падна. Завика, когато удари копието и то прониза гърдите му. Сет остави копието да падне с приглушено тупване, понесено към земята от гърчещото се в края му тяло. С Вълшебния меч в ръка той зави по един страничен коридор, следвайки картата, която беше запаметил. Надзърна иззад ъгъла и се долепи до стената, тъкмо когато група стражи стигнаха при мъртъвците. Новодошлите веднага започнаха да викат и тревогата се разнесе нататък.