Шалан отново се усмихна и усети как я изпълва доволство. Похвалата на Ясна беше по-ценна от изумруден броам.
Но… аз няма да стана учен. Ще открадна Превръщателя и ще си тръгна.
Не обичаше да мисли за това. Ето още нещо, което трябваше да преодолее; склонна беше да избягва разсъжденията за неща, които я карат да се чувства неудобно.
— Сега бързо се заемайте с портрета на краля — продължи Ясна и взе друга книга. — Остава Ви още много истинска работа след завършването на рисунката.
— Да, Ваше Сиятелство.
За пръв път обаче рисуването й се стори трудно; умът й беше прекалено затормозен и не успяваше да се съсредоточи.
30
Невиждана тъмнина
„Изведнъж станаха опасни. Като спокоен ден, който се превръща в буря.“
Каладин излезе от подобната на пещера казарма в чистата светлина на зората. Пред него в земята блещукаха парченца кварц, уловили лъчите, като че земята хвърляше искри и гореше, готова да избухне.
Следваха го двадесет и девет мъже. Роби. Крадци. Дезертьори. Чужденци. Имаше дори неколцина, чийто единствен грях беше бедността. Те постъпваха в мостовите отряди от отчаяние. Заплатата беше по-добра от нищо, а и обещаваха да ги повишат, ако оцелеят след сто пробега с моста. Да ги зачислят към наблюдателен пост — в ума на бедняците това си беше охолство. Да ти плащат, за да стоиш по цял ден и да гледаш разни неща? Що за лудост? Почти като да си богат.
Те не разбираха. Никой не оцелява след сто пробега с моста. Каладин беше минал двадесетина и вече беше сред най-опитните живи мостови.
Мост Четири вървеше след него. Слабоватият Бисиг, последният, който странеше, отстъпи предишния ден. Каладин предпочиташе да мисли, че смехът, храната и човешкото отношение най-сетне са го победили. Но най-вероятно причината бяха няколко свирепи погледа или тихи заплахи от Скалата и Тефт.
Каладин се преструваше, че не ги забелязва. В крайна сметка, верността на хората щеше да му е необходима; засега обаче трябваше да се задоволи с подчинение.
Поведе ги през сутрешните упражнения, които беше научил в първия ден във войската. Разтежения и подскоци. Дърводелци в кафеви гащеризони и жълти или зелени кепета минаваха край тях на път за работа и развеселени поклащаха глави. На малкото възвишение, където започваше самият лагер, войниците гледаха мостовите и се смееха. Газ стоеше със скръстени ръце край една от близките казарми и в окото му се четеше недоволство.
Каладин изтри челото си. Дълго се гледа с Газ, после се върна при своите хора. Преди закуска имаше достатъчно време да упражнят тегленето на моста.
Газ така и не свикна да е едноок. Нима можеше човек да свикне с това? По-добре да беше загубил ръка или крак. Все имаше чувството, че нещо се крие в тъмнината, че той не може да го види, а другите могат. Какво се таеше там? Духчета, които ще изцедят душата от тялото му? Както плъховете опразват цял винен мях, щом прегризат ъгълчето му.
Другите войници му казваха, че е късметлия. „Този удар можеше да те убие“. Е, поне нямаше да му се налага да живее с тази тъмнина. Едното му око беше винаги затворено. Затвореше ли и другото, и тъмнината го поглъщаше.
Газ погледна наляво и тъмнината се оттегли. Високият и тънък Ламарил се подпираше на един стълб. Не беше масивен, но не беше и слаб. Състоеше се само от прави линии. Правоъгълна брада. Правоъгълно тяло. Остър. Като нож.
Ламарил махна на Газ и той неохотно се приближи. После измъкна една сфера от кесията си и я подаде. Топаз. Никак не искаше да се разделя с тази марка. Мразеше да губи пари.
— Дължиш ми два пъти повече — отбеляза Ламарил, вдигна блестящата на светлината сфера и погледна през нея.
— Е, засега това е всичко, което вземаш. Радвай се, че получаваш нещо.
— А ти се радвай, че си държа устата затворена — лениво отвърна Ламарил, все още облегнат на стълба. Този стълб бележеше края на дърводелския двор.