Газ стисна зъби. Ненавиждаше да плаща, но можеше ли да стори друго? Бурята да го отнесе дано! Свирепата буря да го отнесе!
— Явно имаш проблем — рече Ламарил.
В началото Газ помисли, че говори за половината плащане. Светлоокият кимна по посока на казармите на Мост Четири.
Газ неспокойно огледа мостовите. Младият им водач излая някаква заповед и те затичаха леко по дължината на двора. Вече беше успял да ги научи да бягат съгласувано. Тази промяна сама по себе си значеше много. Правеше ги по-бързи, помагаше им да мислят като отбор.
Да не би това момче наистина да беше обучено за войник, както твърдеше навремето? Защо тогава го похабяват като мостови? Разбира се, на челото му имаше глиф шаш…
— Не виждам проблем — изръмжа Газ. — Бързи са. Това е добре.
— Не се подчиняват.
— Изпълняват заповеди.
— Неговите заповеди, може би. — Ламарил поклати глава. — Мостовите съществуват с една-единствена цел, Газ. Да опазват живота на по-ценни хора.
— Така ли? Аз пък си мислех, че целта им е да носят мостовете.
Ламарил го изгледа остро и се приведе напред.
— Не ме дразни, Газ. И не си забравяй мястото. Би ли искал да поработиш с тях?
Страх прониза Газ. Ламарил беше от най-ниско поставените светлооки, един от безимотните. Но беше пряк началник на Газ, връзка между мостовите отряди и по-висшия светлоок, който отговаряше за дърводелския двор.
Газ сведе поглед към земята.
— Извинете, Сиятелни господарю.
— Върховният принц Садеас има предимство — продължи Ламарил. — Поддържа го, като изисква много от всички нас. Всеки от хората има своето място. — Кимна по посока на хората от Мост Четири. — Бързината не е лошо нещо. Инициативността не е лошо нещо. Но инициативните хора като това момче често не са доволни от положението си. Мостовите отряди работят такива, каквито са, и нямат нужда от промени. Промените може да разстроят работата.
Газ се съмняваше, че мостовите всъщност разбират своето място в плановете на Садеас. Ако знаеха защо ги товарят така безмилостно — и защо им забраняват да носят щитове или брони — най-вероятно просто щяха да се хвърлят в пропастта. Примамка. Те бяха примамка. Привличаха вниманието на паршендите. Нека диваците мислят, че вършат нещо, като изтребват хората от няколко моста при всяка атака. Докато можеш да набираш много мъже, това нямаше значение. Е, за убитите имаше.
Отче на Бурята, помисли Газ, мразя се, задето съм част от всичко това. Но вече се мразеше доста отдавна. Не беше ново за него.
— Ще направя нещо — обеща той на Ламарил. — Нож в нощта. Отрова в храната. — При самата мисъл стомахът му се преобърна. Подкупите от момчето бяха дребни, но само те му помагаха да не изостава с плащанията за Ламарил.
— Не! — изсъска Ламарил. — Да не би да искаш да проличи, че той наистина представлява заплаха? Най-малко имаме нужда от мъченик, който да вдъхнови мостовите за бунт. Не искам и намек за подобно нещо. Не искам нищо, от което враговете на нашия върховен принц да се възползват. — Офицерът изгледа Каладин, който пак притича край тях заедно с отряда. — Този човек трябва да падне на бойното поле, както заслужава. Имай грижата. И ми дай остатъка от парите, които дължиш. В противен случай не след дълго и ти ще носиш някой мост.
Тръгна си със замах, а тъмнозеленото му наметало плющеше. Като войник Газ се беше научил да се бои най-много от низшите светлооки. Те се отвращаваха от това, че имат чинове почти като тъмнооки. Същевременно имаха власт единствено над тъмнооките. Това ги правеше опасни. Да общуваш с човек като Ламарил беше като да държиш с голи ръце горещ въглен. Няма как да не се изгориш. Само се надяваш да си достатъчно бърз, та да не пострадаш много.
Мост Четири притича по-нататък. Преди месец Газ не би повярвал, че нещо подобно е възможно. Мостови, които се упражняват? И това изглежда струваше на Каладин само малко храна и празни обещания, че ще опази хората си.
Не би трябвало това да е достатъчно. Животът на мостовите беше безнадежден. Газ не би могъл да иде на служба при тях. Просто не можеше. Лордчето Каладин трябваше да умре. Но ако каладиновите пари свършеха, самият Газ щеше да стане мостови, понеже нямаше да е в състояние да се издължи на Ламарил. Проклятие! Все едно да избираш коя щипка на пропастното чудовище да те погуби.
Газ продължи да наблюдава отряда на Каладин. А тъмнината все още го чакаше. Като сърбеж, който не може да се почеше. Като вик, който не може да се заглуши. Никога нямаше да успее да се отърве от това вцепенение.