Може би щеше да го последва дори и в смъртта.
— Вдигни моста! — викна Каладин, който тичаше с хората си. В крачка вдигнаха съоръжението над главите си. Така бягането беше по-трудно — да държат моста високо, вместо да го опрат на раменете си. Каладин усети огромната му тежест.
— Свали! — заповяда той.
Мъжете от предната редица излязоха изпод моста и изтичаха отстрани. Другите спуснаха моста с едно бързо движение. Той удари земята и изскърца по камъните. Мъжете заеха позиция, като че щяха да го бутат над пропаст. Каладин също помагаше отстрани.
Ще трябва да се упражняваме над истинска пропаст, рече си Каладин, когато приключиха. Питам се как ли да подкупя Газ, за да ни разреши.
Мостовите, които свършиха със сухата тренировка, го погледнаха в очакване. Бяха изтощени, но развълнувани. Той им отвърна с усмивка. През месеците, когато беше взводен командир в армията на Амарам, той научи, че оценката за войниците трябва да е честна и че не бива да им се спестява.
— Нужно е да поработим по това сваляне — започна Каладин. — Но като цяло съм впечатлен. Две седмици и вече работите заедно не по-зле от взводовете, които съм обучавал в продължение на месеци. Доволен съм. И се гордея с вас. Вървете да си вземете нещо за пиене и да почивате. Ще направим още едно-две бягания преди работа.
Работата им за деня беше отново събиране на камъни, но те не се оплакваха. Каладин беше убедил хората, че от вдигането на камъните ще заякнат, а онези, на които имаше най-голямо доверие, определи за събирането на билката. Със сока от тази билка продължаваше — с големи трудности — да снабдява хората с допълнителна храна и да събира лекарства и превръзки.
Две седмици. Две леки седмици от живота на мостовите. Само два пробега, при това в единия случай се добраха до платото прекалено късно. Паршендите си бяха отишли със скъпоценното ядро, преди те да пристигнат. Добре за мостовите.
И вторият пробег не мина зле за тях. Мост Четири загуби още двама — Амарк и Коолф. И двама ранени — Нарм и Пеет. Съвсем незначително число на фона на загубите на другите отряди, но все пак много. Каладин се постара да изглежда оптимистично настроен. Отиде до бурето с вода, взе черпака от един от хората си и го изпи.
Мост Четири се обременяваше и от собствените си ранени. Отрядът се състоеше само от тридесет души с петима ранени, които не получаваха заплата и трябваше да ги изхранват с парите от продажбата на кратунковия сок. Ако се броят убитите, Мост Четири беше загубил тридесет процента от хората си за седмиците, откакто Каладин беше започнал да ги брани. В армията на Амарам подобно съотношение щеше да се окаже същинско бедствие.
В онази армия животът на Каладин се свеждаше до учения и походи, прекъсвани понякога от ожесточени битки. Тук битките бяха непрестанни. На всеки няколко дни. Това можеше — щеше — да сломи армията.
Трябва да има по-добър начин, размишляваше Каладин, докато се жабуреше с хладката вода. После изсипа един черпак върху главата си. Не можеше да продължава да губи по двама души — ранени и убити — всяка седмица. Но как биха оцелели, щом собствените им офицери не се интересуваха дали те са живи или са мъртви.
Едва се въздържа да не хвърли черпака в бурето от гняв. Вместо това го подаде на Белязания и му се усмихна насърчително. Усмивката беше лъжлива. Но важна.
Газ наблюдаваше, скрит в сянката на казармата на един от другите отряди. Прозрачната фигурка на Сил — сега във формата на реещо се пухче от кратункова билка — се носеше около сержанта. Накрая тя се върна при Каладин, кацна на рамото му и прие женски очертания.
— Крои нещо — каза тя.
— Не се е намесил досега — отговори Каладин. — Дори не е опитал да ни попречи да си готвим нощем яхнията.
— Разговаряше с онзи светлоок.
— Ламарил ли?
Сил кимна.
— Ламарил му е началник — каза Каладин, докато влизаше в сянката на казармата на Мост Четири. Облегна се на стената и загледа хората си край бурето с водата. Те вече разговаряха помежду си. Шегуваха се. Смееха се. Вечер излизаха заедно да пият. Отче на Бурята, никога не му беше минавало през ума, че ще се радва, когато мъжете под негово командване излизаха да пият.