Газ се умълча. Само половината от отряда…
Ако носеха моста така по време на истински щурм, щяха да се придвижват бавно, да се изложат на противниковия обстрел. Щеше да настане същинско бедствие, най-малкото за Мост Четири.
Газ се усмихна.
— Харесва ми. Каладин се удиви.
— Моля?
— Предприемчивост. Творчество. Да, продължавайте да се упражнявате. Много ми се ще да видя как подхождате към платото, носейки моста така.
Каладин присви очи.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Ами добре. Може и да го направим.
Газ с усмивка загледа как Каладин се отдалечава. Бедствие, тъкмо от това се нуждаеше. Сега му оставаше само да намери друг начин да плаща на изнудвача Ламарил.
31
Под кожата
— Не повтаряй моята грешка, синко.
Кал вдигна поглед от тома, който четеше. Баща му седеше в другия край на операционната, с една ръка подпираше главата си, а в другата държеше полупразна чаша вино. Виолетово вино, една от най-силните напитки.
Лирин остави чашата и тъмнопурпурната течност — с цвят на кръвта на кремлинг — се размърда. Пречупваше Светлината от оставените на тезгяха сфери.
— Татко?
— Отидеш ли в Карбрант, остани там — отвърна Лирин завалено. — Не се оставяй да затънеш в този малък, изостанал, глупав градец. Не принуждавай красивата си съпруга да живее далеч от всички хора, които познава и обича.
Бащата на Кал не се напиваше често; тази вечер беше един от редките случаи, когато проявяваше слабост. Може би, защото майка му си беше легнала рано, изтощена от работа.
— Винаги си казвал, че трябва да се върна — тихо продума Кал.
— Аз съм един глупак. — Лирин седеше гърбом към Кал и гледаше стената, осеяна с бели петна от светлината на сферите. — Тук не ме искат. Никога не са ме искали.
Кал сведе очи към четивото си. Имаше изображения на дисектирани тела, със срязани и изтеглени мускули. Рисунките бяха толкова подробни. До всяка имаше чифтове глифи за обозначаване на различните части и Кал ги беше научил. Сега разучаваше процедурите, взираше се в телата на отдавна мъртви хора.
Веднъж Ларал му каза, че хората не бива да виждат какво има под кожата. Тези илюстровани томове бяха част от причината всички да изпитват такова недоверие към Лирин. Да виждаш какво има под кожата беше все едно да виждаш какво има под дрехите, само че по-лошо.
Лирин си наля още вино. Колко много можеше да се промени светът за кратко време. Кал придърпа палтото си, за да се предпази от студа. Сега беше зима, но не можеха да си позволят въглища за мангала, защото пациентите вече не им даваха нищо. Лирин не престана да ги лекува и да ги оперира. Гражданите просто спряха да правят дарения по заповед от Рошоне.
— Не би трябвало той да е способен на такова нещо — прошепна Кал.
— Обаче може — отговори Лирин. Носеше бяла риза, черен елек и жълтеникави панталони. Елекът беше разкопчан и предниците му висяха настрани като издърпаната кожа на труповете от илюстрациите в книгата на Кал.
— Бихме могли да харчим сферите — неуверено продума момчето.
— Те са за твоето образование — тросна се Лирин. — Ако можех да те пратя веднага, бих го сторил.
Бащата и майката на Кал писаха до лекарите в Карбрант с молба да позволят на сина им да се яви по-рано на изпитите. Отговорът беше отрицателен.
— Той иска да ги похарчим — завалено продължи Лирин. — Затова каза така. Опитва да ни насили да се нуждаем от тези сфери.
Обръщението на Рошоне към гражданите не беше точно заповед. Той просто намекна, че щом бащата на Кал е толкова глупав, та да не иска заплащане, тогава не трябва да му се плаща. На другия ден даренията секнаха.
Гражданите се отнасяха към Рошоне с объркваща смесица от обожание и страх. Според Кал, той не заслужаваше нито едното, нито другото. Очевидно човекът беше натирен в Огнекамък, защото беше прекалено злобен и сбъркан. Явно не заслужаваше да е сред истинските светлооки, които воюваха за отмъщение в Пустите равнини.
— Защо хората толкова се мъчат да му угодят? — обърна се Кал към гърба на баща си. — Никога не се държаха така със Сиятелния господар Уистиоу.